Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Най-млад от групата на интелигентите беше Хоакин Андиета, едва осемнадесетгодишен, чието естествено призвание на водач заместваше липсата на опит. Пламенен по природа, той изпъкваше още повече поради младостта и бедността си. Хоакин не бе човек на словото, а на действието, един от малцината, надарени с достатъчна прозорливост и смелост, за да превърнат в революционен устрем книжните идеи, докато останалите предпочитаха да ги предъвкват до безкрай, насядали край бутилката в задната стаичка на книжарницата. Андиета привлече вниманието на Тод от самото начало. У младежа имаше някакво неспокойствие и въодушевление, които го привличаха. Бе забелязал оръфаното му куфарче и протрития плат на костюма му, излинял и излъскан като лучена люспа. За да не се виждат дупките на подметките му, никога не се разполагаше с вдигнати нозе и не сваляше сакото, защото, както предполагаше Тод, ризата му сигурно бе цялата в кръпки и снадки. Нямаше прилично палто, но и посред зима скачаше още в зори, готов да тръгне пръв да разнася брошури и да разлепя възвания към работниците, за да се вдигнат на бунт срещу своеволията на работодателите, или към моряците, за да въстанат срещу капитаните и корабните компании — дейност в повечето случаи безполезна, тъй като материалите попадаха сред предимно неграмотни хора и призивите за справедливост оставаха да висят на произвола на вятъра и човешкото безразличие.

Джейкъб Тод скришом направи някои проверки и откри, че приятелят му работи в Британската компания за внос-износ. Срещу нищожна заплата, с изнурително работно време, водеше регистъра на стоките, доставени в кантората на пристанището, и от него се изискваше да ходи с колосана яка и лъснати обуща. Животът му протичаше в непроветрено, зле осветено помещение, задръстено от безкрайни редици бюра и от купища потънали в прах книжа и дебели тефтери, които никой не поглеждаше с години. Тод попита за него Джереми Съмърс, но той не можа да си го спомни; навярно го виждал всеки ден, отвърна, но не поддържал лични връзки с подчинените си и трудно можел да назове всекиго по име. От други източници подразбра, че Андиета живее с майка си, но не научи нищо за баща му. Реши, че навярно е бил случаен моряк, а майка му е от жените без късмет, непринадлежащи към никоя обществена прослойка, може би незаконородена дъщеря или пък отхвърлена от семейството си. Хоакин Андиета имаше андалуски черти на лицето и мъжествената привлекателност на млад бикоборец. Излъчваше увереност, сила и самообладание, движенията му бяха отмерени, погледът — изразителен, а гордостта му — покъртителна. Противопоставяше се на утопичните идеали на Тод с непоклатим усет за действителността. Тод проповядваше създаването на общество на равнопоставеност, без свещеници и полицаи, управлявано демократично под знака на всеобщ неоспорим нравствен закон.

— Витаете в облаците, мистър Тод. Чака ни твърде много работа и не си струва да губим време в обсъждане на измислици — прекъсваше го Хоакин Андиета.

— Но как ще създадем съвършеното общество, ако първо не си го представим? — не се съгласяваше Тод, размахал все по-дебелата си тетрадка, с вмъкнати в нея планове на идеални градове — в тях жителите им отглеждаха заедно земеделски култури за изхранване, а децата растяха здрави и щастливи под грижите на общността, защото, щом частната собственост беше премахната, никой не можеше да има власт над децата.

— Трябва да сложим в ред плачевното си сегашно съществуване. Първо следва да привлечем работниците, безимотните и индианците, да раздадем земя на селяните и да отнемем властта на църквата. Налага се да променим Конституцията, мистър Тод. У нас гласуват само собствениците, с други думи управляват богатите. Сиромасите не се броят за нищо.

Първоначално Джейкъб Тод измисляше заплетени начини, за да подпомогне приятеля си, но скоро се принуди да се откаже, защото намеренията му оскърбяваха Хоакин. Възлагаше му разни поръчки, за да има повод да му даде пари, но Андиета изпълняваше задачите съвестно, а сетне решително отклоняваше каквото и да било заплащане. Когато Тод му предлагаше пура, чаша бренди или пък чадъра си в някоя дъждовна вечер, Андиета ги отблъскваше с ледено високомерие, необяснимо и дори обидно за приятеля му. Младежът никога не говореше за личния си живот или за миналото си, появяваше се за кратко, сякаш от нищото, прекарваше няколко часа в бунтарски разговори или разгорещени четения в книжарницата, а към края на вечерта се изпаряваше. Не разполагаше с никакви пари, за да се отбие с останалите в кръчмата, и не приемаше покани, за които не можеше да се отплати.