Чак Паланик - Невидими изчадия

Минете към Бранди Александър, която ме завива в сиатълско легло. Това е нощта на Космическата игла, нощта, в която бъдещето не се случва. Бранди е облечена в метри и метри черен тюл, увит около краката й, плътно омотан около талията й на пясъчен часовник. Черен воал се стеле над нейните гърди-торпеда, устремява се нагоре и обгръща в клуп кестенявата й коса. Всички тези искри, наведени над мен до леглото ми, са като умален изпитателен модел на оригиналното лятно нощно небе.

Малки кристалчета — не пластмасови, бълвани от някоя фабрика в Калкута, а от австрийски кристал, шлифовани от елфите в Черната гора — и тези малки кристалчета с формата на звезди обсипват черния тюл. Лицето на върховната кралица е луната в нощното небе, която се навежда и ме целува за лека нощ. Хотелската ми стая е тъмна, а телевизорът срещу леглото ми е включен — затова ръкотворните звезди блещукат във всички цветове, които телевизорът се мъчи да ни покаже.

Сет е прав — телевизията наистина ме прави Господ. Мога да зяпам всекиго и животът се променя с всеки час. Тук, в реалния свят, случаят невинаги е такъв.

— Винаги ще те обичам — казва царицата на нощното небе и аз знам коя е намерената от нея картичка.

На пипане хотелските чаршафи са същите като болничните. Това се случва хиляди километри след нашето запознанство и едрите пръсти на Бранди продължават да приглаждат завивките там, където навремето беше брадичката ми. Лицето ми е последното нещо, което танцьорите и танцьорките ще искат да видят, когато влязат в някоя тъмна уличка с надеждата да си купят наркотик.

Бранди казва:

— Щом продадем всичко, веднага се връщаме.

Силуетът на Сет се очертава в рамката на отворената към коридора врата. От леглото ми той се вижда като страхотно очертание на супергерой на фона на неоновозеления, сив и розов тропически листак на тапетите в коридора. Куртката му, дългата черна кожена куртка, с която е облечен, до кръста е тясна, а после се разширява надолу така, че прилича на пелерина.

И може би когато целува царствения задник на Бранди Александър, той не само се преструва. Може би когато мен ме няма, те двамата са влюбени. Няма да е първият път, когато го губя.

Приведеното над мен лице, обгърнато от черен воал, е цветен сюрприз. Кожата около графитената уста е силно розова, а очите са прекалено патладжанени. Дори и тези цветове в момента са твърде ярки, твърде наситени, твърде интензивни. Ярки. Сещаш се за анимационни герои. Куклите манекени имат такава розова кожа, като найлонови превръзки. В телесен цвят. Прекалено патладжанени очи, скули, твърде силно подчертани от ружа в „Брикова роза“. Нищо не остава за въображението ти.

Може би мъжете искат точно това. Аз искам само Бранди Александър да си тръгне.

Искам колана на Сет, затегнат около шията ми. Искам пръстите на Сет в устата ми, искам ръцете му да избутат на две страни коленете ми и мокрите му пръсти да бръкнат в мен и да ме разтворят.

— Ако искаш нещо за четене — казва Бранди, — оная книга за мис Рона Барет е в стаята ми. Мога да изтичам да ти я донеса.

Искам наболата брада около устата на Сет така да ме ожули, че да ме боли, когато пишкам.

Сет казва:

— Идваш ли?

Обкичена с пръстени ръка подхвърля върху леглото дистанционното на телевизора.

— Хайде, Принцесо Принцеса — подканя я Сет. — Нощта напредва.

Искам и Сет да е мъртъв. По-лошо от мъртъв — искам го тлъст и подут от вода, несигурен и разчувстван. Щом Сет не ме иска, и аз искам да не го искам.

— Ако дойде полицията или се случи нещо — казва ми луната, — всичките пари са в кутията ми с гримове.

Онзи, когото аз обичам, вече е излязъл да загрее мотора. Онази, която ще ме обича вечно, ми пожелава сладки сънища и затваря вратата след себе си.

Върнете се много отдавна назад, когато Манъс, годеникът ми, който ме заряза — Манъс Кели, полицейският детектив, ми каза, че родителите са като Господ. Защото ти се иска да знаеш, че ги има, искаш те да одобряват живота ти и въпреки това им се обаждаш само когато си в криза и имаш нужда от нещо.

Върнете се при мен в леглото в Сиатъл, сама с дистанционното. Натискам едно копче и накарвам телевизора да онемее.

На екрана са трима-четирима души, оковани с вериги, седнали на ниска сцена пред публика. Прилича на телевизионна реклама, но когато камерата показва всеки от тях в близък план, на гърдите им се появява малък надпис. Всеки надпис, придружаващ всеки едър план, е лично име, последвано от три-четири думи вместо фамилия — като онези буквални имена, с които се кръщават индианците и които обясняват кои са те всъщност. Но вместо Хедър Тичащата-с-бизони и Триша Ловуващата-на-лунна-светлина тези имена гласят: