Чак Паланик - Невидими изчадия

Дори и тук, лежаща в хотелското легло година след като всичко вече е свършило, аз свивам юмруци. Можеше просто да изгледам тъпата реклама и да разбера, че между Манъс и Еви съществува някаква измъчена, болнава връзка, която им се е искало да си въобразяват, че е истинска любов.

Е, гледах я. Е, гледах я стотина пъти, но гледах само себе си. Онази същата примка на реалността.

Камерата се връща на първото момиче, това на сцената, и това съм аз. И съм толкова красива. По телевизията демонстрирам колко лесно се чисти машината за сандвичи и съм толкова красива. Изваждам ножовете от плексигласовия калъф и изплаквам от тях предъвканите животински отпадъци на чешмата. И, леле, колко съм красива.

Безплътният глас зад кадър обяснява как машината за сандвичи „Мляс-мляс“ поема месни субпродукти, каквото там ви се намира — езиците ви, сърцата ви, устните или гениталиите — предъвква ги, подправя ги и ги изаква навън във формата на пика, каро или спатия, върху каквито бисквитки си изберете, и после си ги ядете.

Тук, в леглото, аз плача.

Бъба-Джоун Отстреляната челюст.

Всички тези хиляди километри по-късно, след всички тези различни хора, които бях, историята е все същата. Защо, когато се смееш сам, се чувстваш като тъпак, а като се разплачеш, обикновено всичко свършва със смях? Как така можеш през цялото време да мутираш и пак да си все същият смъртоносен вирус?

Върнете се към момента, когато излязох от болницата без кариера, без годеник и апартамент и трябваше да спя в голямата къща на Еви, нейната истинска къща, където дори и на нея не й се живееше — толкова самотна беше тази къща, забутана вдън някаква дъждовна гора, без никой да й обръща внимание.

Минете към мен — лежа по гръб на леглото на Еви през онази първа нощ, но не мога да заспя.

Вятър вдига завесите — дантелени завеси. Всичките мебели на Еви са от онези префърцунените френски провинциални мебели, боядисани в бяло и златно. Няма луна, но небето е пълно със звезди и затова всичко — къщата на Еви, плетищата от рози, завесите в спалнята, опакото на дланите ми на фона на завивките — е или черно, или сиво.

Къщата на Еви е точно такава, каквато едно тексаско момиче би си купило, ако техните непрекъснато му дават по десетина милиона долара. Сякаш семейство Котрел знае, че Еви никога няма да излезе на най-престижните подиуми. И затова Еви живее тук. Не в Ню Йорк. Не в Милано. В предградията, вдън горите тилилейски на професионалното манекенство. Това е доста далеч от представянето на парижките колекции. Това, че е забутана на такова затънтено място, е необходимото на Еви извинение — живеенето тук е извинението на момичето с едър кокал, което никъде и никога няма да постигне бляскав успех.

Тази нощ вратите са заключени. Котката е прибрана вътре. Когато я погледна, тя ме гледа така, както кучетата и някои коли гледат хората, когато им се усмихват.

Същия следобед Еви ме умоляваше по телефона да се изпиша от болницата и да й ида на гости.

Къщата й беше огромна — бяла, с кепенци в горско зелено. Триетажно плантаторско имение с големи колони отпред. Увивни бръшлян и рози — жълти рози — оплитаха на височина три метра всяка от колоните. Можеше да си представиш как Ашли Уилкс коси тревата тук или как Рет Бътлър сваля кепенците, но Еви има само нископлатени роби от Лаос, които отказват да живеят в къщата.

Върнете се на предния ден, когато Еви ме докарва от болницата. Еви всъщност е Евелин Котрел ООД. Не, наистина. Вече е изтъргувана публично. Любимата негодна стока на всеки. Когато Еви стана на двайсет и една години, семейство Котрел внесоха частно парично дарение в кариерата й. Всичките роднини на Котрел, с тяхната тексаска земя и петролни пари, имат мащабни вложения в битието й на провалила се манекенка.

Повечето пъти ходенето с Еви на прослушвания за манекенки си беше за срам. Разбира се, аз получавах работа, но после арт директорът или стилистът се разкрещяваха на Еви, че не, по неговото експертно мнение тя не е идеалният шести размер. Най-често се налагаше някой помощник-стилист да я избута насила през вратата. А Еви пищеше през рамо, че не бивало да им позволявам да ме третират като парче месо. Трябвало просто да си изляза.

— Майната им — разкрещяваше се на това място Еви. — Майната им на всички!

Аз не се ядосвах. Напъхваха ме в невероятен кожен корсет на „Пупи Кадол“ и кожени панталонки на „Кроум Хартс“. Животът беше хубав тогава. Поработвах по три часа, може би четири-пет.