Чък Паланюк - Оцелелият

Агентът казва — мое собствено коледно обръщение.

Според доклада, приложен към папките пред мен върху кухненската маса, докато социалната асистентка оправя леглата горе, докато аз усещам горещината на пламъка, палейки нова цигара, практиката да се изпращат трудови мисионери съществува, от над сто години. Хората от кридишкия култ забогатявали, купували още земя и раждали повече деца. Повече деца напускали долината всяка година. Откарвали момичетата през пролетта, а момчетата — през есента.

Агентът казва — собствена марка парфюм.

Агентът казва — Библии с моя автограф.

Мисионерите оставали невидими във външния свят. Църквата не плаща данъци. Според църковната доктрина най-благородното деяние е просто да си вършиш работата и да се надяваш да живееш достатъчно дълго, за да донесеш на колонията огромна печалба. Другите страни от живота са само бреме. Да оправяш чужди легла. Да гледаш чужди деца. Да готвиш на чужди хора.

Винаги и завинаги.

Работа без край.

Планът бил малко по-малко да възцарят рай, кридишки рай, превземайки света декар по декар.

Докато колите на ФБР не спрели на законните триста крачки пред вратите на Дома за богослужения. Въздухът изглеждал застинал според официалния доклад за масовото самоубийство. От църквата не долитал нито звук.

Агентът казва — вдъхновяващи записи.

Агентът казва — кралски дворец.

Тогава всички започнаха да наричат сектата „Старозаветния култ на смъртта“.

Цигареният дим ме души под точката, където гърлото ми го задържа, и се сгъстява в гърдите ми. Папките на социалната асистентка документират изостаналите. Клиент номер 63 на Програма за опазване на оцелелите — Биди Патерсън, приблизителна възраст двайсет и девет, самоубила се, поглъщайки почистващ препарат три дни след инцидента в колонията.

Клиент на Програмата за опазване на оцелелите Тендър Смитсън, възраст четирийсет и пет, самоубил се, скачайки през прозореца на сградата, където работел като разсилен.

Агентът казва — моя собствена спасителна линия 1–976.

Горещият и гъст дим в мен ми създава усещане, че имам душа.

Агентът казва — моя собствена рекламна кампания.

Предали Богу дух, черни и подути хора. Дълги редици от хора, изнесени от Дома за богослужения, където лежат, почернели от цианида — последното им причастие. Хората, предпочели да умрат, вместо да посрещнат бъдещето.

Умрели заедно, стиснали толкова здраво ръцете си, че трябвало да им раздробят пръстите, за да ги разделят.

Агентът казва — знаменитост и суперзвезда.

Църковната доктрина повелява в този момент, докато социалната асистентка я няма, да взема ножа от мръсните съдове в мивката и да си го забия в гръкляна. Да разсипя червата си върху кухненския под.

Агентът казва, че ще поеме всичко около Шоуто на Дон Уилямс и Барбара Уолтърс.

Сред досиетата на мъртъвците е и папката с моето име. Записвам в нея: „Клиент номер 84 от Програмата за опазване на оцелелите е изгубил всички, които е обичал, и всичко, придавало смисъл на живота му. Изморен е и спи през повечето време. Започна да пие и да пуши. Няма апетит. Рядко се къпе и не се е бръснал от седмици.

Преди десет години той беше трудолюбивата сол на земята. Искаше само да отиде в Рая. Днес всичко, за което е работил в този свят, е изгубено. Всичките му външни правила и задръжки за изчезнали.

Няма Ад. Няма Рай.

В полезрението му се заражда идеята, че сега всичко е възможно.

Сега той иска всичко.“

Затварям папката и я пъхам в купчината.

Само между нас двамата, пита агентът — какъв е шансът да приключа скоро със себе си.

Взирам се през джина с тоник в хлътналите лица на всички от миналото ми, всички мъртъвци от правителствените снимки под питието ми. След моменти като този целият ти живот е хазарт.

Доливам си джин.

Запалвам нова цигара.

Наистина. Животът ми вече няма смисъл. Свободен съм. Освен това ще наследя двайсет хиляди акра от Централна Небраска.

Чувствам се точно като преди десет години, когато пътувах към града с полицейската кола. За втори път съм слаб. И минута след минута се отдалечавам от спасението и потеглям към бъдещето.

Да се самоубия?

Благодаря, казвам. Не, благодаря.

Да не пришпорваме събитията.

Цяла сутрин повтарям на полицаите, че оставих социалната асистентка жива и търкаща тухлите около камината в дневната. Проблемът е, че димоотводът не е наред и пушекът слиза надолу. Хората, за които работя, горят влажна дървесина. Повтарям на полицаите, че съм невинен.