Джоана Линдзи - Златокосият великан

Уолтър я проследи с поглед и поклати глава.

— Тя буквално не може да се държи на краката си, да не говорим пък, че не е в състояние да стигне и до стаята си. Въпреки всичко обаче това мъниче раздава заповеди наляво и надясно. Може би трябва да й помогна… — Не довърши думите си, тъй като за негово огромно учудване Ранулф се надигна от мястото си и последва младата лейди.

Настигна я с три крачки и я вдигна на ръце. Чу как тя пое въздух, но без да й обръща внимание, я понесе към стълбището.

— Не бива да се товарите с доспехи, след като не можете да издържите на тежестта им — бяха единствените му думи.

Този факт бе известен и на Рейна, но тя си замълча — не знаеше какво е намислил да прави с нея. След няколко секунди обаче страхът й отшумя. Ранулф просто се завтече нагоре по стъпалата, които завиваха и над тавана на голямата зала и водеха към третия етаж в източната кула. Когато стигнаха горе, Ранулф постави младата жена на пода, кимна бързо и незабавно се оттегли.

Колко галантно, мина й през ума, но още в следващия миг забрави за великана. Застана пред вратата към покоите на лорда, откъдето започваха и стъпалата, водещи нагоре към зъберите на крепостта. Рейна продължи бавно по тесния коридор, вдълбан в дебелия външен зид и осветяван от множеството бойници. Премина покрай женското отделение, в което живееха повечето от дамите. Пред нея бяха разположени стаята за шев и тъкане, както и спалнята на камериерките. Най-накрая стигна и до своето малко убежище в северната кула. Можеше отдавна да заживее в просторните помещения на лорда, но скръбта не й позволяваше да направи тази стъпка. Щеше да се нанесе там едва когато се омъжеше.

Облегна се на вратата и въздъхна дълбоко — от умора не бе в състояние да направи дори и няколкото крачки, които я деляха от леглото. Изпита ужас от мисълта, че в оставащата част от деня ще трябва да изпълнява домакинските си задължения — да забавлява гостите и да отговаря на въпросите им. Не й бе лесно да разговаря с посетителите за положението, в което се намира; просто не знаеше каква част от истината да им каже и доколко да излъже. Най-трудно бе с лъжата — баща й я бе възпитал да говори само истината, смятайки, че това е най-доброто за нея.

Ако лорд Реймънд не бе починал, тя щеше да се омъжи още преди баща й да последва крал Ричард в неговия кръстоносен поход — цели две години бяха изминали оттогава. Бяха я сгодили за Реймънд още на тригодишна възраст. Никога не се възпротиви на тази връзка, макар че се бе срещала с него не повече от пет-шест пъти и почти не го познаваше. Когато обаче наближи времето за сватбата им, се оказа, че е станал всеобщ любимец в двора на Хенри и почти не се свърташе на едно място, изпълнявайки най-различни поръчения на стария крал. По тази причина никога нему оставаше време да се позанимае с годеницата си. А после дойде вестта за кончината му, настъпила при пресичането на Ламанша. Опитал се да спаси едно дете, паднало зад борда, и се удавил.

Новината я опечали, но все пак този мъж не й бе истински близък и не почувства дълбока скръб. От друга страна обаче в резултат на смъртта му тя изпадна в крайно деликатно положение, тъй като баща й бе положил вече клетва да участва в кръстоносния поход със сюзерена си, лорд Ги, и с новия крал Ричард Лъвското сърце. И така, бе петнадесетгодишна, неомъжена, а в същото време Роже до Шампани се канеше да потегли за Божи гроб. Просто нямаше кога да й търсят нов съпруг. По тази причина баща й предложи да направи сама своя избор и след това да поиска писмено съгласието му. Което тя и стори. Само че първото й писмо не стигна до него. Първо тя получи вест от него — за завладяването на Кипър и венчавката на краля с Беренгария Наварска. Владетелят взел със себе си на острова четирима от своите васали, но там единият от тях бил покосен от треска.

Заедно с писмото пристигна и товар плячка, но въпреки затрудненото си материално положение Рейна се побоя да продаде нещата; те идваха от кръстоносния поход и в нейните очи имаха стойност на реликви. Второто й писмо също настигна баща й в Кипър, тъй като кралят остана там доста време. Роже дьо Шампани одобри двама от мъжете, които споменаваше Рейна; Джон дьо Ласел и Ричард дьо Аркур. Преди смъртта на брат си Джон спадаше към свитата на баща й, но после младият мъж получи в наследство семейните владения в Уелс. Що се отнася до Ричард, той вече притежаваше град Уорхърст заедно с крепостта, разположени едва на няколко часа езда от Клайдън, а освен това бе и наследник на Лайънсфорд. Рейна познаваше двамата добре и ги харесваше — струваше и се, че за когото и от тях и да се омъжи, ще се чувства добре. И двамата бяха млади и привлекателни на външен вид. Ричард имаше чудесно чувство за хумор и често я разсмиваше, Джон пък бе извънредно добродушен и дружелюбен. Щеше да бъде щастлива и с двамата, но все пак сърцето й клонеше към Ричард.