Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Особено болезнен и смущаващ бе обичаят, според който булката трябваше да бъде огледана от младоженеца и от всеки, успял да влезе в спалнята на новобрачните. Той изискваше да се потърсят евентуални несъвършенства на невестата, които биха накарали младоженеца да се откаже от нея. Навярно не откриха нищо, понеже най-после Милисънт остана насаме с Улфрик. Единствената й утеха за това, че в паметта й се губеше по-голямата част от собствения й сватбен ден, бе смътната надежда, че навярно няма да помни и края му.

— Казах ли ти колко красива изглеждаш днес? — попита Улфрик.

Това бяха първите думи, които Милисънт чу съвсем ясно, след смътните брътвежи през този кошмарен за нея ден.

— Не си спомням.

— Всъщност аз се пошегувах, понеже ти го казах поне десетина пъти. Наистина ли не си спомняш?

— Аз също се пошегувах — излъга Милисънт. Запита се какво ли още й бяха казали през последните часове, за което нямаше никакъв спомен.

Чувстваше се леко опиянена, макар че не помнеше да е пила вино. Беше доста объркващо и смущаващо, че не си спомняше почти нищо от изминалия ден, сякаш не го бе преживяла. И накрая да се намери в леглото със съпруг, при това и двамата голи. Господи, дали не помнеше и първата си брачна нощ? Нима всичко бе свършило? Искаше й се да стане отново предишната и да бъде навсякъде другаде, само не и в това легло и в тази стая.

— Вече свършихме ли? — попита тя.

Улфрик се засмя, а Милисънт се намръщи. Въпросът й бе съвсем разумен.

— Реших да почакам, докато главата ти се избистри от омаята на виното. Но в същото време открих, че не мога да чакам повече. Струва ми се, че съм чакал цяла вечност. Доста сложно противоречие, не си ли съгласна?

— Не, според мен може да се разреши много лесно — заяви Милисънт. — Ще чакаш.

Той се засмя пак, а тя отново се намръщи. Какво му бе толкова забавно?

За нещастие, заедно с избистрянето на мислите й се завърнаха и чувствата й към него и тя съвсем ясно си припомни всичко, включително и неотдавнашното му приключение с онази уличница. В гърдите й се надигна гняв и тя едва не скочи от леглото, но си припомни, че е гола и затова още по-плътно се уви с одеялото.

Той навярно забеляза промяната в нея, понеже въздъхна и попита:

— Сега пък какво има?

Нямаше да му позволи да разбере, че не може да понесе мисълта той да докосва друга жена, особено онази проститутка, затова заяви почти небрежно:

— Изми ли се добре след любовната си среща с онази лека жена?

Улфрик смаяно я изгледа.

— Каква лека жена?

— Значи са били толкова много, че дори не си ги спомняш? Онази, с която вчера излезе от голямата зала.

За миг той се втренчи неразбиращо в нея, после избухна в смях.

— Ти си помислила, че съм легнал с нея? — Последна нов пристъп на смях.

Милисънт разбра какво означава неговата веселост. Очевидно Джоун бе права и тя си бе направила погрешни заключения. Улфрик явно намираше ситуацията толкова забавна.

Въпреки смущението си, Милисънт попита:

— Тогава защо излезе с нея?

— За да разбера коя е тя и защо през този ден прислужваше в голямата зала. Тя сервираше храната на господарската маса, въпреки че не принадлежи към прислугата на Шефърд.

— Нима не е дошла с някой от гостите?

— Не, дала на майка ми обяснение, което веднага предизвикало нейните съмнения, и тя ме помоли да я разпитам, Милисънт. Майка ми се опасяваше, че е проникнала в замъка с някаква задна мисъл и по-специално — да те отрови.

Господи, нима заради нея бе излязъл с онази отвратителна твар? Но имаше и още нещо.

— А беше ли необходимо да я прегръщаш?

Улфрик сви рамене.

— Докато я отвеждах, усетих, че е неспокойна. Исках да бъда сигурен, че няма да се опита да ми се изплъзне. Въпреки това го направи, когато излязохме на двора, и оттогава от нея няма и следа. Това, че избяга, несъмнено доказва, че има нещо нередно и нищо чудно да се опита отново да изпълни коварния си план. Затова наредих на хората си да следят да не би отново да се появи.

— Как е успяла да проникне в замъка, след като не е от Шефърд и не е дошла с някой от гостите?

— Заявила е, че е братовчедка на един от нашите селяни. Той се съгласил да каже, че е негова роднина в замяна на услугите й, но когато го разпитах, си призна истината.

Милисънт нямаше повече въпроси. Чувстваше се засрамена, че го бе обвинила в нещо, което не бе сторил. Трябваше да му се извини и тъкмо възнамеряваше да го направи, когато той отново заговори:

— Ще ти позволя да дадеш воля на юмруците и гнева си, но не тук и не сега.