Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Баща й я дари с ослепителна усмивка.

— Не можеш да си представиш колко отдавна жадувах да чуя…

— Пфу! Не съм казала, че напълно съм се преобразила — измърмори тя.

Баща й се засмя. Тя му се усмихна, благодарна, че за известно време той я бе отвлякъл от мислите за утрешния ден и… за предстоящата венчавка.

Джоун сама изработи дрехите на Милисънт за сватбата, като не позволи на никой да й помогне. Резултатът беше великолепна рокля от тежко нефритенозелено кадифе — достойно одеяние за кралица. Дрехата бе украсена със скъпоценни камъни и богата бродерия със златна нишка. Към нея уши подходяща наметка, туника от златист сатен, както и широк колан, също извезан със златни конци. Целият тоалет тежеше повече от самата Милисънт и затова тя не изгаряше от нетърпение да го облече. Разбира се, никога нямаше да го каже на Джоун, която бе вложила толкова любов и старание в изработването на творението си.

Ала сутринта в деня на сватбата пристигна и друга рокля, малко преди дамите на лейди Ан да започнат обличането на младоженката. Тя бе привързана с дантелени панделки към голяма сатенена възглавница, украсена с пискюли. Донесе я един млад паж с дръзка усмивка.

— Подарък от вашия баща — рече младежът. Когато Милисънт развърза панделките, пред очите й се разкри сребриста рокля от някакъв непознат ефирен плат, който тя знаеше, че е част от съкровищата на баща й донесени от Светите земи. Тя го бе открила още като дете и тогава дълго бе гледала в захлас трептящата и блещукаща материя, мека като коприна, въздушна като утринна зора. Покрай деколтето бяха извезани два реда със ситни перли, макар че роклята бе толкова красива, че не се нуждаеше от никакви украси. Долната туника бе изработена от снежнобяла коприна с втъкана сребриста нишка, която трептеше и блестеше при всяко движение.

Джоун разочаровано местеше поглед ту към едната, ту към другата рокля, разстлани върху леглото.

— Не разбирам защо татко е поръчал тези дрехи. Той отлично знае, че няма да ти позволя да се появиш пред олтара в гамаши и панталони. А и този плат е прекалено тънък за зимата.

— Не и с подходяща дебела наметка — възрази Милисънт и добави с нотка на благоговение: — Смятам, че татко сам е ушил роклята и туниката.

Джоун я изгледа подозрително.

— Струва ми се, че не те чух добре.

— Много добре ме чу! И аз миналата вечер се изненадах, когато той призна, че шиенето му доставя удоволствие и отмора. Дори ми каза, че е шиел всички рокли на нашата майка.

— Сега вече съм сигурна, че се шегуваш! — възмути се сестра й. — Радвам се, че не се чувстваш нервна, щом си способна да си правиш подобни шеги, но…

— Погледни ме — прекъсна я Милисънт. — Приличам ли ти на човек, който се шегува? Аз наистина съм уверена, че той е ушил роклята. Погледни бодовете. Познаваш ли някой в Дънбър, който може да си служи толкова умело с иглата, с изключение на самата теб, разбира се? А и на кого мислиш би се доверил да работи с този плат, който бе сред неговите съкровища, донесени от последния кръстоносен поход?

Джоун вдигна края на сребристата дреха и се вгледа по-внимателно.

— Никой в Дънбър не би могъл да направи подобни бодове. Но татко би могъл да поръча изработването й извън Дънбър. Не че това има някакво значение. Ти трябва да я облечеш, понеже това е неговият подарък.

— Май добре си усвоила уроците по твърдоглавие от мен, нали? — засмя се Милисънт. — А и ще имам много случаи да облека твоята рокля. В крайна сметка семейство Де Торп сигурно ще трябва да забавлява кралската двойка.

Думите й успокоиха Джоун и тя закачливо ръгна сестра си в ребрата.

— Все пак продължавам да смятам, че ще замръзнеш по пътя към църквата.

— Сигурна съм, че няма да го допуснеш — смигна й Милисънт. — Не се съмнявам, че ще ми услужиш с една от най-плътните си наметки.

— Да — кимна Джоун. — Имам една, която чудесно ще подхожда на този тоалет — изработена е от бяло кадифе, а по краищата е украсена с разкошни кожи от сребърна лисица.

Разговорът със сестра й и суетнята около обличането разсеяха за малко Милисънт от предстоящата церемония. За съжаление по пътя към църквата нервността й бързо се завърна. Твърде скоро щеше да се окаже свързана навеки с Улфрик де Торп.

Нямаше да си спомня почти нищо от този ден, понеже от притеснение и тревога всичко й бе като в мъгла. Мисълта за завършека на деня я изпълваше с истински ужас и я караше да потръпва от страх. Бавната процесия до църквата, дългата служба, напевния глас на свещеника — всичко сякаш се случваше с някой друг. Дори празненството в голямата зала, последвало церемонията и продължило през целия ден, бе някак си далечно и нереално. Всички се забавляваха с изключение на младоженката.