Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Не очаквах да те намеря тук, в това вонящо място, което едва ли е най-подходящото убежище за една дама — с явно презрение в гласа продължи той.

Още една изкусна обида. Дали нарочно не се опитваше да я предизвика?

Реши да приеме спокойно и тази негова забележка. През зимата, когато вратите на конюшнята се държаха затворени, в помещението наистина миришеше лошо и повечето от дамите не стъпваха тук, оставяйки изцяло грижата за конете на конярите.

— Боя се, че никой няма да се осмели да се доближи до коня ми, Ваше величество — отвърна Милисънт с лека въздишка. — Затова нямам избор и трябва сама да се по грижа за него.

Наистина бе доста странно, че той не бе забелязал огромния кон до този момент. Явно откакто бе влязъл в конюшнята, вниманието му бе изцяло съсредоточено върху нея. Нима следеше за всяка нейна реакция? Може би се опитваше да открие страха и нервността, които Джоун, представяща се за нея, бе проявила?

Но сега погледът на краля се насочи към Стомпер и златистозелените му очи блеснаха от неприкрита изненада.

— Да не би да си луда, момиче, че се осмеляваш да приближиш до това животно? — смаяно възкликна Джон.

Милисънт успя да сдържи смеха си.

— Той ми принадлежи, тъй като аз съм го обяздила и укротила. Наистина не мога да гарантирам, че и другите са в безопасност край него.

Очите му се присвиха, сякаш обмисляше дали в думите й не се крие заплаха, но внезапно избухна в смях.

— Това се отнася за всеки боен жребец.

— Но за този особено — прозвуча гласът на Улфрик, който приближи и застана зад краля.

Милисънт се изненада от облекчението, което изпита от неочакваната му поява. Това бе нещо, което й се случваше за пръв път. Придружителите й, както обикновено, стояха надалеч от клетката на Стомпер, така че Джон можеше да каже каквото пожелае и да бъде сигурен, че никой няма да го чуе. Слава Богу, досега не го бе направил, а едва ли щеше да спомене в присъствието на Улфрик за случилото се помежду им.

Джон умело прикри разочарованието си. За да обясни присъствието си, той измърмори, че неговият кон бил някъде наблизо, после рязко излезе от конюшнята, когато Улфрик го упъти към помещенията, където бяха кралските коне.

Странно, колко бързо облекчението можеше да се замени от ужас, каза си Милисънт. Все пак тя бе благодарна, че Улфрик се бе появил, независимо от причината, довела го в конюшнята. Затова щеше да се опита поне веднъж да не влиза в спор с него.

— С мен ли искаше да говориш? — нехайно попита девойката.

— Всъщност дойдох, за да дам бучка захар на Стомпер, преди да се върна в замъка.

Изумената Милисънт видя как той наистина измъкна бучка захар от кесията си. Стомпер бързо приближи до предната дъска на клетката и лапна захарта от дланта на Улфрик, сякаш бяха стари приятели. Тя си припомни, че и първия ден той бе примамил Стомпер в клетката с бучка захар, но това не обясняваше бързината, с която нейният любимец бе привикнал към Улфрик.

— Правил си това повече от един път. — Не беше въпрос, а заключение с нотка на обвинение.

— Често — сви рамене младият мъж.

— Защо?

— А защо не?

Защото това беше мил жест, а тя не вярваше, че той е мил и добър с животните. Без съмнение го бе направил поради някаква скрита причина. Просто в момента не се досещаше каква може да е тя.

— Да не би той отново да те заплаши?

Милисънт наблюдаваше Стомпер и не се извърна към Улфрик. Така й бе по-лесно да събере мислите си.

Разбира се, той имаше предвид Джон, но и тя като него отговори, без да използва имена.

— Той ми подхвърли няколко незначителни обиди, може би нарочно, а може и несъзнателно. Обаче се съмнявам, че появата му тук е просто съвпадение. Забелязах, че ме видя, когато напуснах замъка, и не след дълго се появи в конюшнята.

— Значи те е последвал с определена цел?

— Така изглежда. Но дали искаше да обсъдим случилото се през онази нощ?… — Милисънт сви рамене. — Твоята поява му попречи да разкрие намеренията си, ако въобще е имало такива, като се изключи опитът му да ми покаже колко незначителна съм — само прах под ботушите му.

Улфрик не обърна внимание на засегнатия й тон.

— Баща ми възнамеряваше да заповяда да не напускаш дамската гостна до сватбата, понеже през последните дни в замъка непрекъснато влизат и излизат непознати. Сега си мисля, че идеята му никак не е лоша и отдавна трябваше да бъде осъществена.

Очите й гневно блеснаха.

— Значи ще бъда затворничка? — озъби се Милисънт.