Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Едва ли би могло да се нарече така, а освен това ще е само до церемонията. След това в замъка ще има само хора, които познаваме. Нищо чудно твоят убиец да е съвсем наблизо, а ние да не подозираме нищо и да смятаме, че е слуга на някой от гостите. Ще се погрижа повече да не оставаш сама, както преди малко, когато кралят те завари в конюшнята.

— Бих искала да разбера какви са намеренията му сега. Надявах се, че той ще ме избягва. Но след като не го прави, не е ли по-добре да разберем дали се е успокоил? Разбрах, че не възнамеряваш да разговаряш за случилото се с него. Не смяташ ли, че е за предпочитане да го убедя, че никой друг не знае, особено членовете на семейство Де Торп? Така няма ли по-лесно да забрави за неудобната сцена?

— Да, би било по-добре за него, но аз нямам намерение да го улеснявам. Всъщност, притеснявам се за теб и няма да те оставя втори път сама да се разправяш с него.

— Смяташ, че следващия път може да направя нещо повече, а не само да го ритна? — изсумтя Милисънт.

— Просто не желая да има следващ път. Толкова ли ти е трудно да разбереш, че искам да те предпазя от интригите му?

Значи просто я използваха от някакви съображения, също както бе сторил баща й. Девойката се почувства малко неудобно от думите му, тъй като в тях прозвуча истинска загриженост.

— Ти така и не ми каза как си успял толкова бързо да откриеш, че ме няма — смени темата Милисънт. — Да не би да си си дал труда да претърсиш замъка?

— Познавам те добре, Милисънт. Не би опитвала да се скриеш, ако знаеш, че рано или късно ще бъдеш намерена. Какъв смисъл би имало?

Тя не спомена, че много пъти криенето й е било съвсем достатъчно — знаеше го от опита в дома си. Просто този път не беше така.

Никак не й харесваше, че за толкова кратко време я бе опознал така добре. Ако можеше да предвижда действията й — дори само на половина — това ще я постави в доста неизгодно положение, особено след като бе разбрала, че не можеше да му отвърне със същото.

Улфрик отвори вратата на клетката.

— Хайде, ела. Ще те придружа до голямата зала.

— За да ме заключиш ли?

Младият мъж въздъхна.

— Докато не се уверя, че познавам всички, които се събират в залата, да, няма да рискувам безопасността ти. Не се тревожи за коня си, аз ще се грижа за него. Не е нужно през целия ден да стоиш в гостната. Ако не се отделяш от майка ми, можеш да я придружаваш навсякъде, където отива и тя. А ако си с мен…

— Няма начин да го представиш за нещо приятно, така че не се и опитвай, лорд Улф — рязко го прекъсна Милисънт и профуча покрай него. — Затворникът си е затворник, без значение дали са му позволени някои малки свободи.

Улфрик се раздразни, задето Милисънт бе изрекла умалителното му име, сякаш бе някаква обида. Ядосваше се и на това, че явно крал Джон въобще не възнамеряваше да я остави на мира. Вбесяваше се от нейната самонадеяност, че може да се справи с краля. Ала най-много го безпокоеше фактът, че тя му се сърдеше.

Надяваше се след завръщането в Шефърд да започнат отново. След безумния гняв, който изпита щом разбра, че бе избягала в Клайдън, Улфрик осъзна, че това всъщност бе ревност. Бе принуден да признае, поне пред себе си, че чувствата му към Милисънт са нещо повече от мъжка похот. Чувствата му се засилваха с всеки изминал ден. Колкото по-дълго бе край нея, толкова повече жадуваше за присъствието й.

Това, което тя събуждаше у него, бе нещо ново и съвсем непознато. Младият мъж не знаеше как да го нарече. Знаеше единствено, че намира компанията й за изключително възбуждаща — не само за тялото си, но и за ума си. Тя го забавляваше, объркваше и предизвикваше, а напоследък и го тревожеше. Но никога не го отегчаваше.

За щастие майка му бе в голямата зала и не се налагаше лично да придружи Милисънт дотам и да повика стражата да стои пред вратата, за да й попречи да излезе. Можеше спокойно да я остави с лейди Ан, ала изглежда това не укроти гнева на годеницата му, която му хвърли един изпепеляващ поглед.

Така да бъде. Безопасността й бе много по-важна за него от временната й ненавист и враждебност. Явно щеше да се наложи да почака за новото начало помежду им, докато мине сватбената церемония. Засега… Улфрик се запъти да открие баща си и да му напомни, че годеницата му не бива да напуска замъка.

Гай знаеше, че тя се бе измъкнала от Шефърд, но не бе уведомен за ролята на крал Джон в бягството й. Беше помислил, че тя просто се е изплашила от приближаващия ден на сватбата. Миналата нощ Улфрик му разказа за Роланд Фиц Хю и за чувствата й към него. Гай го намери за много забавно. По същия начин бе реагирал и бащата на Роланд, когато Улфрик обсъди с него този въпрос, преди да тръгнат от Клайдън.