Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Кътред и Джон не споделяха неговото желание и просто се опитаха да я убият, както искаше Уолтър. Но Кътред не улучи със стрелата, а Джон не се завърна от манастира.

Истината бе, че вече щеше да е мъртва, ако Елъри не копнееше първо да се наслади на плътта й. Бе много по-лесно да я убие онзи ден на пътеката близо до Дънбър, отколкото да се опитва да я отвлече, както бе направил. Вече започваше да се пита — но не защото Уолтър ги обсипа с ругатните си, а заради смъртта на Джон — дали си струва да рискува своя живот и този на приятелите си само заради мимолетното удоволствие да я обладае.

Може би ще трябва да плати на онази проститутка да се промъкне в Шефърд Касъл и да отрови момичето. Самият той още не се бе опитвал да влезе в замъка. Преди окончателно да реши, ще трябва да провери дали наистина е толкова невъзможно, както твърдеше Уолтър.

Освен това едно нещо не му харесваше. Нямаше нищо против да не го осведомяват защо дадена работа трябва да бъде свършена. Това не го засягаше. Но решително настояваше да знае всички подробности, които можеха да допринесат за успеха или провала на начинанието.

— Трябваше да ни предупредите, милорд, че дамата е сгодена за сина на графа — студено рече той.

— Това нямаше да има никакво значение, ако си бяхте свършили работата, преди Де Торп да я отведе от Дънбър. Тя е пълна глупачка, държи се като обикновена селянка и дори ходи сама в горите край замъка. Много лесно можехте да се справите с нея преди пристигането на Де Торп. Но след като три пъти се проваляхте, сега ще я пазят като кралица, особено щом се намира на сигурно място зад стените на Шефърд.

Елъри не попита защо след като бе толкова лесно да се справят с нея, този високомерен лорд не я бе убил сам. Навярно защото си служеше с кинжала също толкова зле, колкото и с езика, като се имаха предвид глупостите, които изприказва.

Разбира се, много рядко му се бе случвало да срещне истински благородник, който да не прикрива страха и нерешителността си зад възмутени крясъци и празни приказки и заплахи. Знаеше, че има и изключения, че съществуват истински рицари, които са се обучавали дълго и упорито и са майстори в битките и убиването. Елъри просто не познаваше такива, но и едва ли съществуваше вероятност да ги срещне, защото подобни мъже не биха прибягнали до услугите му. Ако им се наложеше да отстранят някого, те бяха способни сами да се погрижат за това.

Естествено, не го каза на Уолтър, а вместо това го попита за нещо съвсем друго:

— Щом като тя се е държала като селянка преди, какво ви кара да смятате, че няма да продължи да го прави? Според мен тя няма по-лош враг от самата себе си. Няма да има нужда да отиваме при нея. Тя сама ще ни падне в ръцете!

— Иска ми се да можехме да разчитаме на това, но не можем — отвърна Уолтър, макар че не бе съвсем убеден. — Не забравяй, че нямаме време. Тя трябва да умре преди сватбата, преди двете семейства да се съюзят чрез този брак, а не след това. Ясно ли ти е?

— Да, но ние не бива да пропускаме да извлечем изгода от глупостта й.

— Прави каквото искаш, но не ме проваляй, защото ще изпиташ на гърба си както гнева на краля, така и моя собствен.

Елъри избухна в смях, а лицето на Уолтър стана ярко червено. Защо един незначителен благородник си въобразяваше, че може да използва името на краля и да заплашва с гнева му, сякаш ставаше дума за Божия гняв? Това можеше да важи за покойния крал, който заради смелостта си бе наречен Ричард Лъвското сърце, но не и за слабия му, нищожен брат!

— Как се осмеляваш! — изрева изкараният от търпение Уолтър.

Елъри махна презрително с ръка, без ни най-малко да се впечатли от яростния му изблик.

— Ако ме бяхте заплашили с гнева на Де Торп, може би щях да се разтревожа. Дори и аз съм чувал, че той е рицар, каквито малцина са останали. Но вашият слабохарактерен крал се занимава единствено с дворцови интриги и измами. Той не е заплаха за никого, освен за преданите нему благородници. А сега по-добре си вървете, милорд, и ме оставете на спокойствие да обмисля плана за това убийство. Ще довърша работата, която съм започнал, но по своя воля, а не защото ме е страх да не си навлека вашия гняв.

Уолтър отново едва не се задуши от ярост. Изпъна рамене и с цялото високомерие, присъщо на класата му, излезе от стаята. Елъри изобщо не го бе грижа, че е обидил смъртно работодателя си. Бяха му платили половината от обещаната сума и щеше да получи останалото, след като си свърши работата докрай, дори и ако се наложи да одере кожата на този надменен лорд.