Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Милисънт имаше чувството, че хищник разкъсва плячката си. Сякаш бе заек, уловен в капан. А той — сокол, връхлитащ върху беззащитната си жертва. Дори и да искаше, не можеше да избяга, тъй като краката й сякаш се бяха сраснали с пода и цялата бе скована от страх и… нещо друго. Именно това друго — се надяваше да забрави, но се съмняваше, че ще успее — неуловимото желание да се отпусне на гърдите му и да се подчини на волята му.

Вкусът на устните му бе приятен. Топлината му — също. Усещането за тялото му, притиснато до нейното, бе вълнуващо. Като имаме предвид какво изпитва към него, не биваше да се чувства по този начин и това бе доста смущаващо. Но за това се сети по-късно. Докато той я целуваше, не мислеше за нищо и това бе най-плашещото — явно можеше да я накара да забрави за всичко и всички.

Не смееше и да помисли какво можеше да се случи, ако целувката бе продължила. За щастие на вратата се почука, той я пусна и се отдръпна от нея. Изглеждаше смутен.

Все още замаяна от преживяното, Милисънт едва намери сили да попита:

— Защо го направи?

— Защото имам право.

Нима бе очаквала някакъв романтичен отговор? Каква глупачка бе! Страните й пламнаха от гняв. Колко типично за един мъж! Искам, значи ще го направя. А една жена никога нямаше да се осмели да заяви подобно нещо!

Милисънт отвори вратата и един слуга влезе в стаята. С ръка върху дръжката, тя се извърна и саркастично заяви:

— Питам се защо ли никак не съм изненадана.

— Защото имам право?

Понякога Улфрик се удивяваше на самия себе си и това със сигурност бе един от тези случаи. Не можеше да се сети за по-глупав отговор, който при това изобщо не беше верен. Но истината му бе подействала като удар по главата. Как можа да я пожелае толкова внезапно и толкова силно, след като у нея нямаше почти нищо, което да му харесва. Не, това също не бе вярно.

Тя бе необикновено красива жена, особено когато бе облечена както подобава. Освен това притежаваше остър ум и с всеки изминал ден той я намираше за все по-забавна. Разбира се, тя се стараеше да го обиди при всяка възможност, но дори и дързостта й го забавляваше.

Милисънт със сигурност бе необикновена жена. Беше твърде горда. Отчайващо твърдоглава при това и държеше на своето докрай. Убежденията й бяха крайни и в повечето случаи противоположни на неговите, но сега вече не се съмняваше, че ще изпита удоволствие с нея в леглото. Въпреки това продължаваше да се отнася скептично към бъдещия им брачен съюз, но той вече не му се струваше толкова ненавистен.

Затова, когато по-късно се присъедини към майка си в голямата зала, реши да не споменава пред нея за колебанията си относно сватбата. Първоначално възнамеряваше да излее сърцето си и дори да помоли за нейното съдействие, за да убеди баща си да анулира годежния договор, ала сега предпочете да изчака.

Лейди Ан не бе пропуснала да забележи киселото му настроение, когато миналата седмица тръгна от Шефърд, за да доведе годеницата си. Но по обичая си не му обърна внимание. Тя предпочиташе да не забелязва зловещите признаци, предвещаващи приближаващата буря, освен ако не й се наложеше да се сблъска лице в лице с неприятностите.

Лейди Ан подозираше, че синът й може да сподели с нея причините, поради които не смяташе Милисънт за подходяща съпруга. Ала той предпочете да не бърза и да не зачеква темата. Отлично разбираше, че споменът за Милисънт и за вкуса на устните й, бяха причината за това негово решение.

Запита се с насмешка колко ли важни решения, които един мъж взима, се основават единствено на сексуалните му потребности. Без съмнение доста. Дори кралете не бяха защитени срещу сексуалните желания. Самият крал Джон бе ярък пример за това.

За нещастие, много скоро Улфрик разбра, че майка му нямаше намерение да говори за нищо друго, освен за сватбата и за… невестата. Дори не го поздрави както подобава, а веднага щом се настани на любимата си пейка до нея, тя се впусна в оживен разговор за приготовленията.

— А, радвам се, че дойде, преди залата да започне да се пълни за обяд, защото искам да ти кажа колко съм доволна, че си довел годеницата си. Ти наистина си голям късметлия, Улф. Тя е такова красиво момиче. Наистина, когато те сгодиха за нея — почти веднага след раждането й, ти не си знаел как ще изглежда като порасне. За щастие, всичко се нарежда изключително добре за теб.

Младият мъж едва успя да се сдържи и да не избухне в смях. Нима майка му наистина не разбираше колко необикновена бе Милисънт? Но после осъзна, че тя може би наистина нямаше откъде да разбере. Може би в крайна сметка, когато пожелаеше, момичето можеше да се държи и облича благоприлично. И нищо чудно да се е държала добре в присъствието на майка му, когато се е срещала с нея през изминалите години.