Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Какво чакаш? — през зъби попита тя, но не получи отговор. — Ще ме биеш ли или не?

Улфрик продължи да мълчи още миг-два и накрая въздъхна.

— Не става въпрос дали ще го направя, а дали мога. Струва ми се, че не мога.

— Защо?

— По-скоро бих отрязал собствената си ръка, отколкото да ти причиня и най-малката болка, Милисънт.

Младата жена се загледа в него с разширени очи, носле сълзите започнаха бавно да се стичат по страните й. Думите му достигнаха до дъното на сърцето й. Никога досега в живота си не бе чувала нещо толкова… нежно и трогателно. И го бе казал тъкмо Улфрик?

— Щеше ли да постъпиш по същия начин, когато си бил по-млад? — с треперещ и отпаднал глас попита тя.

— И защо чувствата ми трябва да са били по-различни и преди? Аз никога не бих те наранил, Милисънт. Дори веднъж бях наказан доста тежко, само и само да не те нараня.

Милисънт се намръщи и избърса очи, засрамена, че се бе разплакала. Ала последните му думи я изумиха и тя не можа да се сдържи да не попита:

— И кога е било това? Аз не си спомням да съм те срещала освен един-единствен път, още когато бяхме деца.

Съпругът й тъжно се усмихна.

— Да, и трябва да признаеш, че нито един от двама ни няма да забрави онази първа среща. Искам да ти се извиня, Милисънт, задето през онзи ден съм убил сокола ти. Узнах за това съвсем наскоро от майка си. Не знаех, че птицата е умряла. Със сигурност никога не съм имал намерение да я убивам. Исках само да я отблъсна от себе си, когато ти нарочно я пусна срещу мен.

Той се извиняваше за първия Риска, но не и за това, че едва не я осакати за цял живот? Но разбира се, той не знаеше за счупения й крак. Никой не знаеше. Той я бе бутнал толкова злобно и силно, че при падането глезенът й се бе счупил. Нима не го смяташе за нараняване?

Когато заговори, за да поправи заблудата в последните му думи, Милисънт не успя да прикрие горчивината в тона си.

— Не съм пуснала Риска нарочно срещу теб.

— Разбира се, че го направи.

— Не, аз исках да оставя птицата върху пръта, за да повикам стражата да те изхвърли, понеже не се подчини на заповедта ми. Соколът е усетил гнева ми и сам те нападна. Аз го бях опитомила съвсем наскоро и той още не бе добре обучен, така че не можех да му заповядам да се махне от теб. Пристъпих към теб, за да го взема, но ти побърза да го захвърлиш към стената, в резултат на което го уби.

— Не знаех, че съм го убил, Милисънт, в противен случай още тогава щях да ти се извиня. Предполагам, че тъкмо болката и мъката по убитата птица те е накарала толкова ожесточено да се нахвърлиш върху мен? Или е било, защото разбра, че ще се оженим? И с какво това те вбеси толкова много?

Онези спомени не бяха никак приятни, но последният му въпрос бе свързан с тях и затова тя бе принудена да му отговори.

— Точно през онази седмица един от селяните бе пребил жена си до смърт. Всички смятаха, че тя сигурно си го е заслужавала и че смъртта й никак не е важна. Единствената грижа на всички беше кой сега ще му приготвя вечерята. Тя била мъртва и толкова, но на бедния човек се налагало сам да си готви.

— Селяните не приличат на нас и имат друга представа за живота — изтъкна Улфрик. — Нещата, които са важни за тях, не са съществени за нас двамата.

— Може би, но аз бях толкова ужасена от тази бездушна и жестока реакция, че се заклех никога да не се омъжвам. Не знаех за годежа, нито за решението, което вече е било взето вместо мен. И тъкмо в този момент се появяваш ти и ми заявяваш, че ще бъдеш мой съпруг.

— Наистина, това обяснява първоначалния ти гняв. Не знаех, че не са ти съобщили за нашия годеж. Аз бях осведомен и предположих, че ти също си наясно.

— Баща ми все още оплакваше смъртта на майка ми и дори не си е и помислял да обсъди тези неща с мен. Минаха още две години, преди да го направи и още две, преди да узная кой си бил ти. През онзи ден ти беше само един непознат, нахлул в света, към който не принадлежиш и в който никой не те е канил. И това напълно непознато момче ми заявява, че един ден ще се ожени за мен, убива моя сокол и ми причинява толкова…

Тя не довърши, не можеше. Сълзите й напираха и едва се сдържаше пак да не се разплаче. Мразеше се за слабостта си и затова, че и сега, както тогава, имаше толкова малко контрол над чувствата си.

— Причинил съм ти толкова… какво?

Не биваше да я пита точно сега. Спомените я душаха и не можеше да ги сдържа повече.

— Болка! Цели три месеца живях в ужас, че завинаги ще остана саката!

— Саката?