Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Тя се движеше пред него сред гората. Бяха оставили конете си в началото й, привързани за едно дърво. Милисънт се боеше, че поради високия си ръст Улфрик ще подплаши дивеча, но той я изненада. Почти не долавяше стъпките му зад себе си. Тогава чу свистенето на стрела.

Извърна се и го видя да сваля лъка си. Погледна в посоката, в която гледаше и той, и видя един гълъб на земята. Лицето й засия и тя се запита дали го бе застрелял още във въздуха. Изтича напред, за да прибере птицата.

— Можеш ли да го оскубеш? — попита, понеже гълъбът бе едър и тлъст. — Ще бъде много вкусен, ако го опечем сега.

— Аз ли? — Съпругът й погледна към гълъба и се засмя, което бе достатъчен отговор. — Ами ти? Умееш ли да скубеш птици?

— Никога не съм го правила. Винаги съм носила улова си вкъщи и съм го оставяла в кухнята.

Той кимна, пъхна птицата в ловната си торба и я привърза към колана си.

— Ако пак ти се прииска да си хапнеш по време на лов, следващия път ще трябва да водим с нас някоя от кухненските помощнички. Съгласен съм, че идеята за вкусна печена птица край буен огън е много примамлива в момента.

Следващият път…

Тя бе толкова доволна да разбере, че ще има и следващ път, че изпита желание да го целуне. За миг застина и впи поглед в него. Внезапно осъзна, че нищо не може да й попречи да го стори. И наистина го направи.

Реакцията му бе мигновена — той я привлече в прегръдките си, приемайки с радост и жар целувката й. Торбата падна на земята и лъкът я последва. След малко Улфрик се отдръпна и се взря в лицето й, а очите му бяха пълни с толкова нежност. Не по-малко нежна бе и дланта, която погали бузата й.

— Ти ме обичаш? — смаяно прошепна младата жена.

— Доста време ти трябваше да го разбереш, нали?

— Да — леко се изчерви тя. — Умът ми бе зает с други неща.

Той кимна и се усмихна.

— Да се надяваме, че нищо повече няма да те безпокои и отсега нататък мислите ти ще бъдат заети само с неща, като… тези.

Улфрик отново я целуна. Носът му бе студен, но ръцете му бяха топли, а устните — горещи. Макар да бе малко поизмръзнала, усети, че бързо се затопля. Дори си представи, че ако двамата продължат, много скоро от тях ще се вдигне пара.

Тя чу удара — едно силно тупване — после почувства как Улфрик се накланя към нея, сякаш загубил опора. Той падна, повличайки я със себе си и я затисна с тежестта си. Милисънт не можеше да помръдне и едва успя да си поеме дъх под отпуснатото му тяло.

Внезапно осъзна, че той бе напълно неподвижен. В също то време видя струйката топла кръв да се стича надолу по врата му.

От гърлото й се надигна писък, когато някой рязко го отдръпна от нея. Милисънт скочи на крака, преди викът да излезе от устните й. Втренчи се с ужас в Улфрик — кървящ и смъртно бледен, какъвто никога не го бе виждала, и… той не дишаше. После погледна към мъжа, стискащ китката й с желязната си хватка. В другата си ръка държеше голям и дебел клон, с който явно бе ударил Улфрик.

— Господи, да не би да си полудял? — ахна ужасено младата жена.

— Не — отвърна мъжът и устните му се изкривиха в усмивка. — Просто съм късметлия. — Тя все още го гледаше неразбиращо, но бавно проумя, когато той добави: — Хайде ела, лейди. Нашата среща доста позакъсня.

Милисънт не успя да види накъде я отвеждат. Сълзите замъгляваха погледа й, а ръцете й бяха завързани на гърба и тя не можеше да ги избърше. Когато пред очите й се проясни, установи, че се намира в някаква колиба с покрив от тръстика.

Можеше да е в селото, близо до него или някъде сред гората — Милисънт не бе сигурна. Някаква възрастна двойка живееше в нея. Жената, жестоко бита, лежеше полумъртва в единия ъгъл. Старецът седеше до нея на покрития с тръстика под — по него нямаше белези от побой, но изглеждаше уплашен до смърт.

От случайно дочута забележка Милисънт разбра, че са нахлули в дома му със сила, бяха пребили жена му, за да го принудят да изпълнява желанията им и да се преструва, че няма нищо нередно, ако някой надникнеше вътре.

Колибата не бе голяма — състоеше се само от една стая — и вътре бе доста тясно. Освен мъжа, който я доведе, имаше още двама и една жена — онази същата, за която Милисънт бе решила, че има нещо с Улфрик.

Именно нейния глас чу първо, когато грубо я натикаха в помещението.

— Най-после! Сега мога ли да се върна в Лондон? И без това имаше много малка полза от мен тук, след като онзи благородник ме заподозря.

— Подценяваш се, Нел. Имаш и други таланти, не само отровителството — обади се мъжът зад гърба на Милисънт.