Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Когато ме блъсна, ти не си направи труда да видиш резултата. Просто си тръгна.

— Какъв резултат?

— Счупих крака си. Сама наместих костта. Не помня как съм го направила, но явно ужасът, че ще остана саката е замъглил съзнанието ми и не съм разбирала какво правя. Не можех да плача… нито да крещя, дори един стон не можех да си позволя…

Той мигом я дръпна към себе си и силно я стисна в прегръдките си. Лицето му бе пребледняло. Видя го, преди да зарови глава на гърдите му.

— Господи — пресипнало прошепна младият мъж, — нищо чудно, че си ме мразила толкова. Но през онзи ден аз нямах друг избор, Милисънт. Това бе единственият начин, за да те отстраня от себе си. Направих го, за да не те нараня, а не за да ти причиня болка и страдание!

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че едно малко дете е било заплаха за теб? И че си нямал друг избор? Може и да съм била полудяла от мъка и да не съм осъзнавала какво правя, но ти още тогава беше голям, Улфрик, голям и силен. Как така не съм ти оставила друга възможност, освен да ме блъснеш толкова жестоко?

— Искаш ли да видиш белезите, които зъбите ти оставиха от вътрешната страна на бедрото ми? Захапала си ме толкова силно, че следите още личат. Удари ме в слабините и ми причини такава жестока болка, че всичко пред погледа ми се замъгли. Освен това твоят сокол бе откъснал парче кожа от ръката ми. Искаш ли да видиш и този белег? Не можех да използвам наранената си ръка, за да те възпра. Ти ме свали на колене с удара, който ми нанесе. Издра лицето ми с ноктите си. Да, с цялото си същество исках да се отърва от теб. Ти не ми остави друг избор. Но вместо да те ударя, за да те накарам да спреш, което щеше да бъде най-бързият начин да сложа край на всичко, аз се опитах да не те наранявам и затова те отблъснах по-далеч от себе си. Господи, съжалявам, че вместо да ти спестя болката, съм ти причинил много по-голяма.

Милисънт не каза нищо. Опитваше се да проумее всичко, което той току-що й бе казал, да си представи ситуацията от негова гледна точка, да го сравни с онова, което вече бе научила за него, и… накрая разбра, без никакво съмнение, че той й бе казал истината. Не бе възнамерявал да я нарани. Случилото се не бе нищо друго, освен лошо стечение на обстоятелствата, ужасна злополука, но случайна и нежелана от никого.

Улфрик продължаваше да я притиска толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да говори. В този миг той бе много по-разстроен от нея. Странно, но единственото й желание бе да го успокои и утеши. Наистина се чувстваше глупаво, но…

— И аз съм направила всичко това? — попита накрая тя.

— Точно така.

— Направо не е за вярване.

Улфрик застина за миг. После се отдръпна от нея, погледна упорито вирната й брадичка и… избухна в смях. Милисънт се присъедини към него.

Беше толкова прекрасно да усети как напрежението и сковаността в гърдите й изчезват. В този миг Милисънт осъзна, че споменът за онзи ден повече никога няма да й причинява болка и че за това трябва изцяло да благодари на Улфрик. Наистина какви шеги си прави понякога съдбата с нас!

— Вземи си лъка.

Милисънт се извърна към Улфрик, за види на кого говори, сигурна, че едва ли се обръща към нея. Обаче съпругът й се взираше тъкмо в нея и тя го чу съвсем правилно… Това събуди подозренията й и я накара да попита:

— Защо? Уверявам те, че от него няма да излязат добри подпалки за огъня.

Той се засмя.

— Защото ми се ходи на лов и си помислих, че може би ще поискаш да ме придружиш.

Сега вече Милисънт се загледа напълно неразбиращо в него. Току-що се бяха наобядвали и все още седяха до високата маса, дълго след като останалите бяха станали. През целия ден той беше във весело настроение и така беше от момента, когато двамата най-сетне изясниха недоразуменията помежду си. Оттогава Улфрик почти не се отделяше от нея и тя откри, че няма нищо против.

Самата тя имаше време напълно да осмисли заключенията, до които стигна предишния ден, и още не можеше да повярва, че вече не храни никаква неприязън към Улфрик. Имаше, разбира се, някои неща, които не й харесваха у него, ала те бяха толкова незначителни, че дори нямаше смисъл да ги споменава. Освен това младата жена искрено се наслаждаваше на промяната да не бъде постоянно ядосана, радваше се на компанията му, доставяше й удоволствие начинът, по който се закачаше с нея, но най-вече начинът, по който…

— Не се шегуваш, нали? — внезапно попита тя. — Наистина ли знаеш как да ловуваш с лък?