Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Поне тя бе останала с впечатлението, че двамата са постигнали съгласие по този въпрос. Скоро обаче установи, че съвсем не е така. Съпругът й тъкмо говореше колко много харесва прозорците с амбразури в Клайдън Касъл и споделяше, че ще предложи на баща си да направят същи те и в Шефърд.

Милисънт почти не го слушаше, страхувайки се, че вече знае отговора на въпроса, който смяташе да зададе. Същата сутрин бе открила, че ако лейди Ан или Улфрик са заети, тя ще трябва да остане заключена в гостната. Сутринта бе дошла в залата, за да се сбогува с Роланд и родителите му и се опита да излезе навън, за да ги изпрати на двора.

Улфрик вероятно вече бе на двора, също и лейди Ан. Ала на самата Милисънт не й позволиха да направи и крачка навън. Всъщност, когато забелязаха, че е останала сама в залата и се кани да излезе, мълчаливите й стражи я придружиха до гостната и тя отново се оказа заключена, също както преди сватбата.

Вече бе късен следобед. Двамата стояха до голямото огнище, доста далеч от лейди Ан и дамите й, така че спокойно можеха да поговорят, без да се опасяват, че някой ще ги чуе.

Милисънт изчакваше, докато Улфрик изчерпи темата за прозорците. Бе успяла да овладее гнева си. Тя наистина се опитваше да запази мира между двамата, особено след като искрено се наслаждаваше на добрите им отношения. Но настоящият й повод за оплакване бе твърде важен, за да го пренебрегне и да го премълчи.

— Не помисли ли, че тази сутрин ще искам да пожелая лек път на Роланд? — не се стърпя младата жена накрая.

Той повдигна учудено вежди.

— След като вчера прекара толкова време с него?

В тона му се долови съвсем леко негодувание, ала Милисънт предпочете да не му обръща внимание, поне за момента.

— Какво общо има това с обикновената любезност?

— Имаше предостатъчно време да се сбогуваш със семейство Фиц Хю тук, преди да излязат на двора — изтъкна съпругът й.

Тя стисна зъби, понеже той очевидно не разбираше или се правеше, че не разбира същността на оплакването й.

— Аз исках да ги изпратя на двора, ала установих, че е невъзможно. Вместо това разбрах, че нарежданията са да стоя заключена в тази проклета гостна, ако ти или майка ти не сте наблизо. Защо тези стражи се нахвърлиха върху мен…

— Нахвърлили са се? — едва не се задави Улфрик и смаяно я изгледа.

— Бутнаха ме вътре — поправи се тя.

— Бутнали са те? Те са си позволили да те докоснат?

Милисънт повече не можеше да се сдържа и избухна:

— Не, искам да ти кажа нещо съвсем друго, Улфрик! Престани да подскачаш при всяка дума. Те настояха! Е, това по-добре ли ти звучи? Всичко това не е важно. Защо аз все още съм затворничка? Сега сме женени. И мен вече не ме грози заплаха.

— Аз ще реша дали те грози или не — хладно заяви Улфрик в отговор на нейния гневен тон. — А след като в замъка все още има гости, заобиколени с цели тълпи от слуги, наоколо могат да се промъкнат хора, които не бих ме могли много лесно да разпознаем.

— Ами какво ще стане, когато пристигнат нови гости, или не си си дал труда да мислиш толкова занапред? Нима аз завинаги ще бъда заключена, подобно на дете, извършило някоя пакост и наказано да не излиза навън?

— Защо гледаш по този начин на нещата? Всичко това се прави заради твоята безопасност и защита.

— Повече не се нуждая от защита! Достатъчно умна съм, за да разбера, че вече няма никаква заплаха!

Тази последна обида бе изречена съвсем съзнателно. Милисънт бе толкова ядосана. И улучи в целта. Сините му очи станаха още по-наситени. Един мускул заигра на бузата му, а когато заговори, тонът му прозвуча заплашително.

— Понякога си мисля, че ме предизвикваш с надеждата, че ще ме накараш да те набия, за да имаш основание да ме мразиш. Е, този път най-сетне ще получиш това, което толкова силно желаеш!

С тези думи сграбчи ръката й, повлече я навън от залата, после нагоре по стълбите и я бутна право в спалнята им, като тръшна вратата зад себе си. Тя нито веднъж не се опита да го спре, твърде смаяна, че това бе резултатът от последната размяна на остри думи помежду им. Всъщност тя винаги бе знаела, че рано или късно ще се стигне до нещо подобно, както и че ще го ненавижда с цялото си сърце и душа. Не можеше да очаква нищо друго от грубиян като него и тъкмо заради това не искаше да става негова жена. „Но толкова скоро след сватбата?“

Когато не усети върху нея да се посипват удари, тя все пак се осмели да го погледне. Двамата стояха в средата на стаята. Той все още държеше ръката й и се взираше в нея, но изражението на лицето му бе някак си различно. Милисънт се чувстваше толкова напрегната, като че ли всеки миг щеше да се пръсне на парчета.