Джоана Линдзи - Синеокият варварин

Другарят й в живота го нямаше. Както всеки ден, по това време той се занимаваше с делата на града. Беше започнал преговорите с посланик Злинк и то по по-трудния начин, като пътуваше всеки ден до отдавна инсталирания край Ка’ал телеком. Разговорите продължаваха четири-пет дена по няколко часа. Вече се бяха споразумели за някои неща. Катратерците щяха да получат своето злато. В момента обсъждаха как ще си го вземат, без да стъпват в Ба-Хар-ан. Шанел не се съмняваше, че щяха да го измислят.

Тя самата винаги си намираше нещо, с което да се занимава в отсъствието на своя другар в живота. За разлика от бащиния й дом, където постоянно живееха поне десетина вдовици и сираци и се намираха под покровителството на Чалън, а прачичо й Лауден бе натоварен да се грижи за тях, до пристигането й в дома на Фалон се бе натъкнала само на една свободна жена. В Ка’ал имаше специален дом за вдовици и сираци.

А това означаваше, че когато най-старата робиня, която бе ръководила останалите, бе избрала да се върне в своята страна, нямаше кой да заеме мястото й. Затова Шанел се бе нагърбила с наглеждането на прислугата, като същевременно обучаваше друга жена, която да я отмени по-нататък. Освен това си бе поставила за цел да запознае новоосвободените хора с техните права. Разбира се, налагаше се да се съветва и с Фалон, за да се увери, че не пропуска нещо. Това обаче бе удоволствие, не задължение, тъй като с всеки следващ ден се разбираше все по-добре и по-лесно със своя другар в живота.

Колкото до Древан, той бе изключително сериозно дете за четиринайсетте си години. Не бе имал нормално детство, бе пропуснал смеха и игрите, както и възможността да общува с деца. За него се бяха грижили робите и той вероятно знаеше за далечните страни повече неща от който и да било друг жител на планетата, в това число и от Шанел. Иначе обучението му бе в плачевно състояние. А от воински умения нямаше никаква представа. Но той бе изключително умно и толкова любознателно момче, че през по-голямата част от времето, което прекарваше с него, Шанел само отговаряше на въпроси. Бе успяла да прозре и някои от чувствата му.

Доколкото разбираше, той вече не изпитваше нищо към майка си. Просто бе спрял да се интересува от нея и да я обича. Що се отнася до Фалон и Джадел, дори не бе сигурен, че е роднина с тях. При тези думи очите на младата жена се бяха напълнили със сълзи. Момчето обаче харесваше Диймън, тъй като той се бе сприятелил до известна степен с него и бе сложил край на побоите, които му бе нанасяла Аурелет. Диймън обаче бе уважил желанието на своята другарка в живота Древан да не бъде обучаван за воин, но Шанел възнамеряваше да поправи възможно най-скоро този пропуск.

Тя прекарваше дълго време с момчето, за да го опознае. Засега Аурелет не се бе възпротивила. Може би Фалон я бе предупредил. Във всеки случай компанията му й доставяше истинско удоволствие. Тя имаше да учи много неща за Ка’ал. Той пък имаше да учи много за света.

Тази сутрин взе Древан със себе си, когато отиде да огледа огромния кухненски килер, за да определи кои от запасите трябва да се попълнят. По повод новото й облекло той бе отбелязал, че сега не му се струвала толкова странна. Звезди, ако баща й можеше да я види в тези меки като масло браки, щеше да получи удар. Тя обаче нямаше търпение да се представи пред Фалон с тесните кожени панталони на жителка на Ка’ал. Единственият проблем бе, че като носеше панталони, й се искаше да има и меч.

И това именно бе първата тема, която подхвана днес с новия си млад приятел.

— Искаш ли да започнеш да носиш меч, Древан?

— Никой не ме е учил как да го използвам.

— Би ли желал аз да те науча?

Юношата се изчерви и извърна поглед.

— По-добре изобщо да не се уча, ако ще трябва да се бия като жена.

Шанел се сдържа с усилие да не се разсмее.

— Всъщност аз не знам как да се бия… като жена. Мене ме е учил воин и той знаеше само един начин.

Древан отвори широко очи и лицето му се озари.

— Ти се биеш като воин?

— Точно като воин.

— Но не си силна като воин?

— Не, надявам се. — Усмихна му се. — Но това не значи, че няма да накарам който и да е воин да се поизпоти. Моят номер е да не опитвам никога да ударя меча си в неговия, а да удрям самия воин. Разбираш ли какво имам предвид?

— Защо тогава не се би с Аурелет?

— Фалон ми забрани. — Младата жена сви рамене. — Знаеш какви са воините, прекалено много закрилят онова, което е тяхно.

— Той знае ли за тези ти умения?