Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Вече разговарях с Диймън, Шанел. Двамата с Аурелет ще заминат да живеят при неговото семейство. Древан ще остане тук.

Младата жена ококори очи.

— Защо не ми го каза?

— Май трябваше.

— И дума не може да става за „може би“. Щях да понеса всичко от нея, ако знаех, че скоро ще свърши. Грешката е твоя, Фалон, ти си виновен!

— Жено, не аз поставих онзи меч в ръката ти. Нито пък аз те изпратих там да излагаш на риск живота си.

— Все едно че си го направил, след като е можело да го предотвратиш само с няколко думи — заяви твърдоглаво Шанел, но веднага съжали.

Той я сграбчи, разтърси я, постави я да седне на пламналия й задник и я разтърси отново.

— Аз го предотвратих, като го забраних! Това би трябвало да те предпази. Ти обаче не ми се подчини, жено. Ако все още не ти е станало ясно, значи не съм те наказал достатъчно!

Шанел пребледня и се развика:

— Как не! Вече имам нужда от медитех.

— От който няма да се възползваш. Резултатът от наказанието трябва да остане, докато изчезне естествено, за да го запомниш по-добре.

— Колко умно — присмя се подигравателно младата жена. — Сякаш мога да го забравя.

— Жено…

— О, остави ме на мира, Фалон. Махни се оттук и ме остави да страдам спокойно.

Отпусна се върху леглото и се сви на топка на една страна, като му обърна гръб. Чакаше го да стане, но той не помръдваше. Дълго време не чу никакъв звук. Най-сетне Ван’иър въздъхна.

— Не искам да се разделяме с гневни думи, Шанел. Много ми бе неприятно да ти причинявам болка…

— За малко да ти повярвам.

— …но още по-ужасна ми бе мисълта, че мога да те загубя заради собствената ти глупост. Ти знаеше, че ще бъдеш наказана за това си деяние. Бях те предупредил най-почтено да не се излагаш на опасност. Затова не ми се сърди сега, когато жънеш, каквото си посяла. Нека да продължим да живеем както досега.

„Как не“ — рече си тя наум.

— Ако питаш мен, той спря прекалено рано. Нямаш достатъчно разкаян вид, нито приказките ти са доказателство за разкаяние.

Шанел се завъртя. На лицето й се изписа недоумение.

— Майко!

— Изобщо не ме наричай така — отвърна ядосано Тедра. — Дяволски късмет имаш, че Марта ми каза какви ги вършиш едва след като вече всичко е било приключено.

Младата жена трябваше да се примири с факта, че майка й се е трансферирала в нейната спалня, очевидно с единствената цел да я смъмри.

— Искаш да кажеш, че Марта ме е наглеждала през цялото време?

— Разбира се. Да не мислиш, че ще те оставя да отидеш в страна, за която не знаем почти нищо, без да поддържам връзка с теб?

— Значи си знаела, че той ме наказва? Можеше да ме измъкнеш!

— В никакъв случай не бих го направила, скъпа. Ако не те бе наказал той, щях да са погрижа да го направи баща ти.

— Майко!

— Казах ти да не ме наричаш така — отвърна нетърпеливо Тедра. — Аз също рискувам да бъда наказана, задето съм тук, тъй като баща ти отказа категорично да ме пусне, докато не бъда поканена официално от твоя другар в живота.

— Няма да стане много скоро.

— И аз така мислех.

— И по-добре се връщай, преди да са се усетили. Точно сега не се нуждая от повече лекции.

— Къде ти беше ума, Шани? Можеше да се биеш с тази жена без оръжие и да си спасиш задника.

— Това нямаше да я накара да ме остави на мира. И да мисли, че е по-добра с меча.

— Нали щеше да обучаваш момчето? Тогава щеше да види колко си добра.

— В името на Звездите, нима Марта ти предава дума по дума всичко, което става тук!

— Разбира се, кукличке — измърка Марта от свръзката, прикрепена към колана на Тедра. — Поне онова, което тя не слуша лично.

— Майко!

— Престани, Шани. Какво очакваше да направя, след като Фалон не те пусна да се прибереш дори да си вземем довиждане? Инстинктите ти може би те накараха да му се довериш достатъчно, за да го обичаш вече…

— Говори в минало време за това.

Тедра посрещна тази забележка с презрително изсумтяване, след което продължи:

— Но не и моите. Което ми напомни нещо друго — защо не се обади вкъщи? Марта каза, че ти е оставила компютърна свръзка.

— Значи не ти е казала за забраната на Фалон да я използвам?

— Май наистина е пропуснала.

Тедра се намръщи.

— Щях да го направя… след като той си промени решението по този въпрос — измънка Марта. — Чаках Шани да поработи още върху него.

— Е, успях да го обработя така, че да стигне от „завинаги“ до „за известно време“. Не настоях повече, за да не предизвиквам съдбата. А не забравяй, че именно ти си причината да го каже.