Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Не мисля, че това би променило нещо, Древан. Той обаче ще разбере, ако започна да те уча, нали? Искаш ли да се научиш?

— Бих искал…

— А, не се изненадвам, че ви намирам отново заедно — обади се иззад тях гласът, който Шанел започваше да мрази. — Обърнало се посетителското копеле и си намерило посетителския похлупак, нали така?

— Аз не разбирам от тези неща — отвърна Шанел и се обърна. — Но ти явно си специалистка.

Аурелет свъси вежди.

— Ако това е обида…

— Разбира се, че е. Да не мислиш, че единствено ти имаш право да ги използваш?

— Как се осмеляваш, страхливке!

— Ясно какво намекваш — усмихна се напрегнато Шанел. — Защо не се махнеш оттук, преди да съм решила да надмина себе си?

Събеседничката й не обърна внимание на това. Тя хвърли бегъл поглед към сина си, преди да отговори злобно на Шанел:

— Да не би сега пък да учиш това посетителско изчадие на женски умения? Прекрасно. Това е единственото, на което би бил способен някога той.

— Откъде знаеш, след като изобщо не се интересуваш от него?

— Знам, че нищо не струва…

— Ако си дошла само за това, обирай си крушите по-скоро — изсъска Шанел, изгубила търпение.

Аурелет почервеня от гняв.

— Ти се криеш зад брат ми със своята страхливост, не ти стиска обаче да се биеш с мен! Има ли нещо, от което да не се страхуваш, или си същата като онова презряно създание, което те е родило?

— Чашата преля. Ще се срещнем в задния двор след десет минути, Аурелет. Предизвикателството ти току-що бе прието.

Шанел излезе от килера и забърза право към своята стая, за да вземе меча си. Дори не си направи труда да го закрепи на колана, а го стисна здраво в ръка. Беше страшно ядосана, а това не бе начинът да се започне бой. Трябваше да се успокои.

Чудеше се дали да не се свърже с Марта и да я помоли да наглежда битката, в случай че бъде ранена и Аурелет я остави да умре от раните си. В продължение на цяла минута съзерцава компютърната свръзка, която лежеше до празната ножница. Най-сетне се отказа. Марта щеше да информира Тедра още преди битката да е започнала и най-вероятно щяха да я трансферират, за да я избегне.

Тя обаче не желаеше да отлага битката. Винаги бе мразила спречкванията, но й бе дошло до гуша от тази жена с отровен език. Искаше спокойствието, което щеше да й осигури победата в предизвикателството… Ако победеше. Не, нямаше да губи увереност точно сега. Това бе най-лошото, което можеше да направи човек с меч в ръката.

Аурелет вече я очакваше. Дворът не беше празен, но бе голям и никой не им обръщаше внимание. Шанел обаче нямаше намерение да позволи това да продължи дълго.

Аурелет извади меча си. Шанел забеляза, че е дълъг деветдесет сантиметра и не е много широк, за да бъде по-лек. Нейният беше със стандартната дължина от метър и двайсет, но не беше изработен целия от торенска стомана, така че също бе значително по-лек от меча на воин. Направи й впечатление самоувереността на Аурелет, но нямаше нищо чудно, тъй като тя никога досега не бе губила от жена. Забеляза и триумфиращото й изражение. Единственото желание на Шанел обаче бе да сложи веднъж завинаги край на всичко това.

— Е, да свършваме!

— Дали не би искала да поговориш с Дрода, тъй като възнамерявам да те убия, жено.

Шанел се усмихна.

— Според мен на Фалон това няма да му се хареса особено, но ти все пак опитай.

Усмивката ядоса Аурелет достатъчно, за да я накара да атакува. Направи го с рязко извиване, за да изненада. И успя. Шанел бе практикувала само с брат си и баща си и тяхната стратегия не се основаваше на бързината. Това й напомни за надутия крал от Сентури, който бе разчитал на пъргавостта за да победи един воин, и за малко не бе успял. Но тя самата също бе бърза, просто не бе свикнала противника да се бие по този начин.

Бе принудена да спре следващата атака с меча, макар да не бе имала подобно намерение. Ударът изхвърли ръката й нагоре и вдясно, но очевидно причини болка и на съперницата й. Шанел се възползва от момента, за да нападне. Тъй като мечът й бе по-дълъг, Аурелет трябваше да отскочи назад. Не бе успяла още да възстанови равновесието си, когато Шанел атакува отново, удари меча й в основата и той отскочи.

Ужасена, Аурелет замря. В това време Шанел допря върха на своето оръжие в гърлото й. Не се усмихна. Трябваше да се чувства на седмото небе, но не изпитваше нищо подобно, след преживения страх, който я бе накарал да осъзнае доколко безсмислено е да се бие, за такава глупост като предизвикателство от друга жена. Бяха я учили, че мечът се използва само при самозащита. Случаят обаче не беше такъв.