Джоана Линдзи - Синеокият варварин

Шанел изпита облекчение, че сцената бе приключила, но подобна враждебност я бе разтърсила силно. Никой никога досега не я бе мразил, с изключение може би на Лейнар. Но кой би могъл да каже какво всъщност изпитваше онази странна съндърка? При Аурелет обаче нямаше никакво съмнение — тя наистина я мразеше.

Когато положението в голямото помещение се нормализира отново, младата жена реши, че вече може да каже нещо, но така и не разбра кое я подтикна да попита:

— Фалон, непрекъснато ли си правите подобни семейни кавгички?

— Съжалявам. Приятно ми е, че си в състояние да се шегуваш по този повод, но наистина много съжалявам.

И тогава осъзна още една разлика между кан-ис-транци и ба-хар-анци. Вторите нямаха задръжки да се прегръщат на публично място.

— Може би все пак трябваше да ме оставиш да приема предизвикателството й и да сложим край. Нямаше да отнеме много време, а след това тя може би щеше да се откаже от обидите.

В отговор на последните й думи Ван’иър я стисна така, че тя хлъцна. Страстта в гласа му за малко не я накара да хлъцне втори път.

— Не говори глупости, жено. Сестра ми е ненадмината с меча. Никой в Ка’ал не може да се мери с нея.

— Звезди, какво е било в такъв случай намерението й? Да ме унижи?

Фалон се приведе напред и се намръщи.

— За убийство ли говориш?

— О, хайде, тя е жена — смъмри го Шанел. — А и при повечето предизвикателства не се води борба на живот и смърт, тъй като загубата на предизвикателство доставя по-голяма задоволство.

— За един воин може би, но Аурелет вече е убивала. В себе си таи прекалено много омраза…

— Е, в такъв случай май трябва да ти благодаря, че ми забрани да приема предизвикателството.

— Точно така — отвърна криво Фалон.

— Колко воини вече е победила?

— Нито един.

— Но ти каза, че била най-добрата в Ка’ал.

— Най-добрата сред жените. Нашите жени не предизвикват воини, тъй като не могат и да се надяват на победа.

— Защо тогава изобщо им позволявате да използват мечове?

— От време на време ни нападат мал-никийците от север.

— Нека отгатна. Мал-никийците не са особено сръчни е меча?

— Точно така.

— Аха, и в такъв случай една жена може да се защити успешно.

— Да, при това жените се обучават на различен стил на бой. Той им дава предимство пред воините.

— Но шансът не е особено голям, когато става дума за ба-хар-анските воини?

— Не.

— В такъв случай може би трябва да знаеш, че аз се бия като…

— Жено, не искам да слушам повече за приемане на предизвикателството. Ако искаш да се биеш, бий се с мен. Само тогава мога да бъда сигурен, че няма да пострадаш.

— О, колко оригинално! Ще приема предложението, когато навърша сто и четири години, нито ден по-рано. — А сега кажи можем ли да похапнем и да не бъдем повече в центъра на вниманието или имаш намерение да ме умориш от глад?

Бяха минали няколко дена, когато забеляза момчето. То беше високо почти метър и осемдесет, но лицето му издаваше, че е съвсем младо. Всеки жител на Ка’ал от мъжки пол с тези размери трябваше да бъде обучаван за воин и да носи меч. Този юноша обаче правеше изключение. Той нямаше дори браки. Беше с платнени панталони и широка риза. Шанел щеше да го помисли за някой от освободените роби, много от които бяха предпочели да останат като слуги и вече се обличаха както подобава, ако бронзовият цвят на кожата не издаваше ба-хар-анския му произход.

Виждаше го само по време на ядене. Онова, което я изуми, бе, че той не се хранеше на масата като останалите, а в един ъгъл, сам. Очевидно го наказваха за нещо. Ако целта на това обаче бе да го унижат, тя явно не бе постигната. Най-сетне Шанел попита своя другар в живота кой е той.

— Моят племенник, Древан.

Младата жена завъртя очи към небето.

— Трябваше да се досетя. И за какво го наказват?

— Не го наказват.

Тя изчака, но тъй като той не каза нищо повече, а продължи да се храни, попита:

— Добре, предавам се. Защо яде там, а не тук, на масите?

— Гледа да не се мярка пред погледа на майка си.

— Защо?

— Тя го мрази.

Каза го съвсем спокойно, сякаш бе нормално една майка да мрази детето си.

Аурелет вече се бе извинила на брат си, вероятно по настояване на Диймън. И сякаш просто не забелязваше Шанел… освен когато подхвърляше хапливи забележки за страхливостта и произхода й.

Шанел скърцаше със зъби и си повтаряше наум: „Тази жена заслужава твоето съжаление, а не антипатия.“ От ден на ден обаче й беше все по-трудно да си вярва.