Джоана Линдзи - Синеокият варварин

Сега се изправи решително и най-сетне привлече цялото внимание на своя другар в живота.

— Къде отиваш?

— Каза, че това не е наказание за Древан, затова не виждам причина да не отида да се запозная с него и да го поканя да се присъедини към нас.

— Можеш да го направиш, ако Аурелет няма нищо против. Но ако тя забрани, ще оставим нещата както са си.

— Това да не би да е поредното различие? Нима тук жените имат всички права над децата си дори когато са големи колкото Древан?

— Момчето няма баща…

— В такъв случай като негов вуйчо би трябвало да имаш думата… или начинът, по който е отгледан и възпитан, изобщо не те интересува?

— Когато той се роди, аз самият бях дете. По-късно Аурелет забрани да се заема с обучението му. Тя не иска да бъде възпитан като воин, тъй като няма воинска кръв. Това вече го разбирам.

— Така ли? А може би просто не ти пука? Ти също ли го мразиш, Фалон?

Той се намръщи.

— Честно казано, не изпитвам никакви чувства към това момче. Дори не го забелязвам.

— А той се справя чудесно със задачата да бъде невидим, нали? Може би защото знае, че на никой не му пука за него.

— Шанел…

— Защо не признаеш, че може би си сгрешил, като си го пренебрегвал? Погледни го само, Фалон. Та той се храни на земята в ъгъла! Това е потресаващо и аз не мога да се правя, че не го забелязвам. Сестра ти е огорчена и то с право, но всичко трябва да има мярка. Тя си е отмъстила. Убила е мъжа, причинил страданията й. Кой обаче ще накаже нея за страданията, които е причинила на това невинно момче, а и на самата себе си, задето не е оставила миналото да си отиде? Аз ще се сприятеля с Древан… стига той да ми позволи. Ако Аурелет се опита да попречи, смятам, че трябва да направиш нещо по този въпрос. Или може би все пак ще се наложи да приема предизвикателството й, за да я накарам да отстъпи?

— Няма да го направиш — заяви натъртено Ван’иър, но после въздъхна. — Добре де, стори каквото можеш с момчето. Аз ще се погрижа за сестра си.

Младата жена се надигна на пръсти и обви ръце около врата му.

— Благодаря, но мисля също, че би трябвало да започнеш…

— Жено, вече успя да ме накараш да се съглася за едно. По-добре изчакай малко, преди да искаш друго.

— Не съм искала.

— Така ли?

Очевидно не беше особено доволен от нея.

— Май наистина е по-добре да млъкна засега. — Усмихна се. — Връщам се веднага, скъпи.

Фалон я проследи с поглед, чудейки се как все не можеше да й откаже онова, което искаше от него. В този случай обаче тя май наистина имаше право. Той действително бе пренебрегвал Древан, но и не можеше да се намеси, тъй като Аурелет си имаше другар в живота и трябваше той да се заеме с момчето. Беше длъжен обаче да поговори с Диймън, но беше почти сигурен какъв щеше да бъде отговорът. Самият Фалон от опит знаеше в каква усойница се превръщаше сестра му, когато някой я настъпеше. Причината бе баща им — той много я бе разглезил в опитите си да я накара да забрави онова, което се бе случило с нея.

Шанел се надвеси над Древан. Очакваше той да вдигне очи към нея. Когато го направи, в погледа му прочете притеснение, а лицето й му напомни много за Фалон. Спечели я моментално.

Младата жена се усмихна.

— Един приятел няма да ти бъде излишен, Древан. Аз мога да ти стана приятелка. Защо не дойдеш да седнеш на масата с мен? Ще ти разкажа за един компютър, който смята, че знае всичко.

— Какво е компютър?

— Виждам, че имаме да говорим за много неща…

Шанел не се приспособяваше леко към по-топлия климат, но само седмица след пристигането си в Ка’ал вече изгаряше от нетърпение да сложи първия си чифт браки и ризата с дълги ръкави. Една сутрин в стаята й доставиха шест такива тоалета в различни цветове. Браките се оказаха много широки. Наложи се да ги върне. Но когато пристигнаха новите, тя просто не издържа на желанието да ги обуе, въпреки че с тях най-вероятно щеше да й бъде още по-горещо.

Избра комплекта от кафява кожа на заал и златната металическа риза. Не беше нужно да носи късата си пелерина у дома, затова извади дълга огърлица, която бе взела по време на престоя си в Кистран и помоли живите кристали да променят цвета си в мек кехлибар със златни искрици. Те се подчиниха на мига. Младата жена сложи огърлицата.

Още нямаше ботуши, но вероятно с тях щеше да й бъде много горещо, затова с радост затърси златните си сандали. Докато ровеше сред нещата, които Марта й бе изпратила от кораба, намери меч и компютърна свръзка. Съзерцава оръжието известно време, преди да реши, че е по-добре все още да не проявява такава арогантност, след което го върна там, където го бе намерила.