Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Жените изпитват любов, а воините — не. Воините дават покровителство и нежност, не повече.

Тя го бе замерила с възглавница заради тези думи. Той обаче не бе трепнал.

Мразеше спокойствието им. Нима трябваше да накараш един воин да види ада; за да излезе от черупката си? И дори да го направеше, щеше ли да има смисъл?

Не, Тедра определено се лъжеше, а Марта заставаше на нейна страна и подтикваше Шанел в погрешна посока. Разбира се, Марта вярваше, че постъпва правилно. Знаеше колко ще страда Тедра, ако дъщеря й напусне завинаги планетата, така че бе готова на всичко, за да предотврати подобно развитие на нещата. Младата жена обаче нямаше намерение да си блъска главата в стената, само и само за да успее да изстиска няколко капчици емоции от някой мъж. Нямаше значение, че видът на воините й харесваше, че дори в този момент се сещаше за петима-шестима, които би могла да обикне. Но не възнамеряваше даже да опитва. Щеше да посвети енергията си на намирането на мъж с нормални емоции, някой, който ще я обича и ще й го признава.

— Ако продължаваш да униваш, майка ти ще си помисли, че съм те сплашила и ще ме изключи.

— А не е ли така?

— Ни най-малко. Това се нарича „перлите на мъдростта“. Сплашване е, когато извадиш тежката артилерия и започнеш да говориш за вероятности като разбито семейство, дъщеря, която не може да се върне у дома, защото не е изпълнила волята на баща си, майка, която така и не успява да прости на своя другар в живота, тъй като дъщеря й не може да се прибере, баща, който…

— Ще те изключа!

— Това вече си е моето момиче — изписука компютърът. — Малко цвят на бузите няма да ти е излишен. Или не си забелязала къде сме?

Наистина не бе забелязала. А вече бяха в града. Паркът се бе ширнал пред тях. По гладките зелени поляни обаче сега се издигаха шатри и палатки с всевъзможни цветове и форми, както и оградени с въжета арени и пъстри тълпи. Търговци бяха разположили сергии с храни и напитки; навсякъде чакаха хатаари. Никога досега младата жена не бе виждала толкова много воини и посетители на едно място.

Беше необичайно да гледаш други цветове на косите и очите, освен златното и кафявото, характерни за нейния град. Сега имаше всякакви багри, които би могъл да си представи човек. Така че не бе трудно да се различат чуждите състезатели, макар да носеха дадените им в дар черни браки от кожа на заал, характерни за воините на Кан-ис-Тран; някои дори въртяха мечове.

Младата жена хвърли поглед назад, за да види как се чувстват приятелите й. Изглеждаха леко разтревожени. Не можеше да ги вини. За кистранците воините бяха великани. Средната им височина бе малко повече от метър и деветдесет и пет, някои достигаха два метра и десет сантиметра, а сега наоколо гъмжеше от тях — голи до гърдите, загорели от слънцето и изтъкани от мускули.

Точно в този момент Карис и Сайра като че ли не бяха много сигурни относно желанието си за правене на секс. Това обаче не се отнасяше за Шанел. Бе забелязала, че мнозина от посетителите също приличаха на воини; може би не чак толкова високи, но определено добре сложени.

— Не е трудно да бъде възбуден интересът ти — изсмя се Марта. — Колко много голи гърди, а?

— Настроението ми се пооправи. Вече виждам бащината си шатра, затова, ако обичаш, направи услуга и на двете ни, и забрави, че можеш да говориш, Марта.

Блажена тишина. Изведнъж иззад гърба й се разнесе друг глас.

— Нарани чувствата й.

Младата жена изсумтя.

— Не си познал, Корт. Точно в този момент Марта си седи и злорадства, тъй като вече е предначертала целия ми живот и аз все още не съм се отклонила от предварителния й план.

— Майка ти те видя — заяви след малко андроидът.

— Къде е тя? — В същия миг Шанел я видя; синьо петно, спуснало се към нея през тълпата. — О, Звезди, май че ще се разплача — прошепна тя, докато се плъзваше от гърба на хатаара.

— Шанел, чакай! — нареди Корт.

— Не мога!

Вече и тя тичаше, без да обръща внимание на навалицата, като в последния момент избягваше сблъскването с някой от тълпата, махаше с ръце и плачеше. Миг по-късно Тедра бе до нея; прегърна я и я притисна до задушаване в обятията си, Шанел се смееше и лееше глупави сълзи. Толкова хубаво бе да се озове отново в прегръдките на тази обич.

— О, миличка, никога повече! — Тедра се отдръпна леко и впи жаден поглед в лицето на дъщеря си; сините й очи я поглъщаха така, сякаш не бе очаквала да я види отново. — Колко пъти ми идваше да скоча и да те довлека, ако трябва насила, обратно вкъщи. Подлудих баща ти. Аз също се побърках от тревога. — Засмя се. — Но ти си тук, добре си… Добре си, нали?