Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Звезди мои, Шани, значи така изглеждат! — Тя не говореше за хатаарите, а за четиримата воини, които чакаха край тях. — Предполагах, че са едри, но чак пък толкова.

— Шани каза, че са нежни с жените — припомни й Сайра; в нейния глас се долавяше нетърпение. — Много ми се иска да го опитам.

— Може да ти се наложи да почакаш — вметна Яри. — Като че ли ни предстоят неприятности.

Шанел излезе от аеробуса и погледна към другия край на площадката за приземяване — към нея се приближаваха петима човека с не особено приятелски вид. Нещо повече. Ниският топчест мъж, който вървеше начело, изглеждаше побеснял.

Корт застана пред младата жена, така че да я прикрие с тялото си. Със своите метър и деветдесет и с проблясващия меч андроидът очевидно впечатли дребния човек, защото го накара да спре.

— Дръпни се от пътя ми! Настоявам да говоря с пилота на този аеробус.

Корт, разбира се, не помръдна, затова Шанел пристъпи напред и каза:

— Аз съм.

— В такъв случай ще ви информирам, млада жено, че това ще струва работата на всички онези некомпетентни особи в Центъра. Как се осмелявате да се отнасяте така непочтително към Негова светлост, високопоставения крал. Вие изглежда дори нямате представа с кого си имате работа. Това е недопустимо…

Младата жена остана с впечатлението, че бе само в началото на твърде дълга тирада, затова го прекъсна:

— Центърът не е виновен, че за състезанията са дошли толкова много посетители и няма достатъчно хатаари, за да бъдат превозени. Но аз съм тук, за да ви предложа услугите си.

— Е, това вече е нещо — изпуфка непознатият. — Вие ще ни помогнете да излетим незабавно…

— Съжалявам, но под превозване имах предвид хатаарите. Дори и аз не мога да приземя аеробус в града. Или може би не сте чели законите на тази планета и не знаете какво е позволено?

Мъжът видимо настръхна.

— В такъв случай вие също като нас сте заседнали тук, тъй като онези диваци вече ни информираха, че точно тези животни не можели да се наемат.

— Онези „диваци“ са воините на баща ми. Той им е наредил да ме съпроводят до дома, така че те не биха ви дали доведените за мен хатаари, който и да сте вие. И искам да им се извините, в противен случай няма да можете…

— Как смеете да ми говорите така! Как смеете…

— О! — изфуча с отвращение Шанел и се обърна; нямаше смисъл да продължава опитите да се разбере с подобна надута особа.

Изведнъж се оказа лице в лице с четиримата воини, които се бяха приближили тихо и я наблюдаваха, очевидно развеселени. Вероятно бяха чули думите й и именно това ги бе разсмяло — че ги бе защитила. Те самите никога не биха се обидили на човек, който бе толкова под тяхното ниво; даже не биха го забелязали.

— Дребният мъж със силния глас има нужда от твоята помощ, Шанел — рече Лоуен, воинът с кестенявите коси и кехлибарените очи. — По-добре се погрижи.

Младата жена помисли, че я подсеща за обещаното извозване, когато чу охкане. Обърна се. Вероятно посетителят бе опитал да й попречи да му обърне гръб и сега Корт стискаше пръстите му в юмрука си и ги извиваше така, че непознатият се свлече на колене.

— Пусни го, Корт.

Човекът бе освободен незабавно. В този момент се чу друг глас, спокоен и повелителен.

— Трябваше да разбереш по облеклото, че това е дъщерята на Ли-Сан-Тер. Извини се, Алрид.

— Но, Джордан…

— Извини се!

Дребният мъж, все още на колене, започна някаква дълга тирада за това колко съжалявал, че е обидил дъщерята на шодана. И наистина звучеше искрено. Младата жена обаче почти не го слушаше. Бе свела поглед и опитваше да види какво от нейната външност издаваше самоличността й. Не носеше чаурито, което обличаха всички жени на Кан-ис-Тран. Полата и наистина беше дълга до прасците, а блузата — без ръкави, но приликите свършваха дотук. Не носеше типичните полупрозрачни шалове, а беше цялата в бяло, с приглушен сребрист оттенък, но в никакъв случай не и прозрачно. Полата й беше тясна, късата блуза висеше свободно, но така, че да очертава фигурата й. Вместо сандали, носеше бели ботуши. Косата й бе здраво хваната на тила, а не свободно разпиляна.

Разбира се, забравяше единственото, заради което баща й щеше да я изпрати право у дома в двореца, ако не го носеше: бялото наметало около раменете. То ясно говореше, че се намира под закрилата на шодана. Синьото би свършило същата работа, тъй като това бе цветът на семейство Ли-Сан-Тер. Никоя жена в Кан-ис-Тран не излизаше без наметалото си; в противен случай мислеха, че е свободна и може да бъде поискана.