Джоана Линдзи - Синеокият варварин

Когато на другата сутрин Шанел се събуди, вълнението на приятелите й сякаш се бе предало и на нея. От една страна, нямаше желание да разбере какво я очаква след завръщането й, но от друга — изгаряше от нетърпение да види отново близките си. Бяха й липсвали много. Прислугата и обширният дом — също.

През изминалите девет месеца бе живяла в някаква кутийка. Кистранийците, разбира се, знаеха много добре как да оползотворят малкото пространство, като използваха подвижни стени и само с едно натискане на копчето можеха да променят размерите и формата на всяко помещение според нуждите си в момента. Така човек разполагаше с четири-пет стаи върху пространство само за една.

Беше видяла някои наистина невероятни неща на Кистран, но и бе израснала сред не по-малко невероятни. Шака’анците може и да презираха съвременните удобства на другите светове, но не и Тедра. А всичко, което тя купуваше за себе си, купуваше и за дъщеря си.

Бе готова да го направи и за своя син, и за другаря си в живота. Но, подобно на останалата част от мъжкото население, те упорито отказваха да се докоснат до каквото и да било, чуждо на техния свят, с изключение на оборудваните с най-модерна медицинска техника болнични заведения. Воините не бяха глупави и съзнаваха, че това бе истинско чудо, с което небрежните лечители не можеха да се мерят. Заслужаваше си да имаш всичко, даващо възможност да се спаси живот, да се възстановят тъкани или да се избегне оставянето на белези. Почти всеки град на планетата разполагаше поне с един подобен медицински център. А в някои, като Шака-Ра, имаше и повече от един.

— Гръм и мълния, момичето ми — долетя гласът на Марта в мига, в който младата жена се надигна и с това движение изключи въздушното си одеяло. — Проведох дълъг разговор с Центъра за посетители; както изглежда, моят добър приятел Брок не ни е казал дори половината от това, което става.

— Ти наистина си падаш по този стар жаргон, а?

— И двете с моята Тедра си падаме. — Марта се изсмя. — Но в случай че не си забелязала, същият жаргон блика и от твоята сладка устичка.

— Как би могло да бъде иначе, след като съм го слушала през целия си живот? Какво не ни е казал Брок? Предполагам, става дума за състезанието?

— Позна. Както изглежда баща ти го е замислял цели един-два месеца, преди да го сподели с майка ти и го е направил едва след моето тръгване. Посланиците обаче, кой знае как, научили за това по-рано, така че разполагали с достатъчно време, да разпространят новината из своите планети и да уведомят всички желаещи да участват. Както изглежда състезания от този род се нравят на дяволски много хора, тъй като Центърът за посетители буквално се пука по шевовете.

— Но това означава…

— Позна, момичето ми. Шака-Ра, или поне паркът, е отворен за посетители. Всеки може да дойде в нашия красив град и да остане през цялото време на състезанията дори само като наблюдател.

— И баща ми се е съгласил на това?

— Шокиращо, нали?

Шанел се взира известно време в отсрещната стена, отворила широко невиждащите си очи, като опитваше да осмисли току-що чутото. Най-сетне заяви:

— Вероятно майка ми го е убедила.

— След като през всички тези години беше непреклонен в желанието си да държи посетителите по-далеч от Шака-Ра? След като разполагането на Центъра насред нищото бе именно негова идея? И аеробусите трябваше да се отклоняват от пътя си, за да прелитат над атмосферата, без да бъдат забелязани? И всички аеробусни спирки бяха разположени извън очертанията на града?

— Какво е обяснението според теб, Марта?

— Майка ти наистина има огромно влияние върху баща ти, но не и когато става дума за доброто на Шака’ан. — Това ми се струва по-скоро идея на воин. Питам се кое ли е предизвикало подобен обрат.

— Трябваше да попиташ Брок.

— Този кретен няма да каже. Той обича да пази в тайна мотивите на Чалън. Каквато и да е причината, поради която ме е поставил в групата на всички останали жени, той сега си е втълпил, че аз няма защо да се бъркам в проблемите на воините. Освен това никога не ще признае, че съм по-умна от него, макар и глупците вече да са наясно със следното: интелигентността и способностите на един Мок II нарастват с възрастта, а аз съм по-старата.

— Не е нужно да ме убеждаваш в това, Марта — усмихна се Шанел и се насочи към санитарния възел. Задейства стените, за да може да се усамоти поне за малко. Разбира се, те не пречеха на комуникационната система на Роувъра, което означаваше, че гласът на Марта можеше да я следва навсякъде. Така и стана.