Джоана Линдзи - Синеокият варварин

Но тези посетители нямаше как да знаят всичко това. Вероятно реакцията им се дължеше само на наметалото.

Най-сетне Шанел вдигна поглед към човека, накарал мърморкото да се извини.

Той вероятно бе Високопоставеният крал. Облеклото му не бе по-пищно от това на неговите придружители, но видът му бе по-царствен. Беше с късо подстригани светлоруси коси, смарагдово зелени очи и идеална височина — около метър и осемдесет и пет. Нищо във външността му не смущаваше.

Шанел обаче не го бе забелязала до този момент, а и той не й бе обърнал внимание, докато не бе разбрал коя е. Сега й се усмихваше, а от това стомахът й буквално се обърна. О, Звезди, защо всички ставаха толкова усмихнати, щом разберяха, че е член на семейство Ли-Сан-Тер?

— Говореха, че сте хубава — рече той, като се поклони едвам-едвам (вероятно това бе безкрайно благоволение от страна на особа, в чиито вени тече кралска кръв). — Опасявах се, че са преувеличавали, а се оказа, че са ви подценявали.

Точно в този момент изобщо не й беше до подобни глупости, затова не си направи труда да отвърне нещо на този коментар.

— Ако вашите хора все още имат нужда от превоз до града, можете да използвате три от нашите хатаари. Нямаме нищо против да се посвием.

— Приемаме с радост предложението ви — отговори крал Джордан, след което се обърна към своята свита: — Аз ще пътувам с принцесата.

— Не съм принцеса и се страхувам, че няма да можете да пътувате с мен. Това няма да се понрави на воините на баща ми.

— Приятно ми е да чуя, че добродетелта ви се пази толкова — заяви той, макар да не бе доволен от отказа. — Моята кралица трябва да бъде недокосната.

О, Звезди, още един ухажор. Шанел отстъпи, следвана плътно от Корт.

— Забрави за него, кукличке — успокои я Марта, за да й напомни, че не е сама. — Заинтригува те съвсем слабо.

— Знам.

— Освен това, след като разберат коя си, винаги съществува вероятност истинският им мотив да е богатството на твоето семейство или престижът от сродяване с един толкова властен шодан.

— Съзнавам го много добре, Марта.

— Всички тези причини обаче губят силата си, щом те зърнат и видят, че истинското богатство всъщност си ти самата.

— Коя програма си включила? — попита раздразнено Шанел. — За повдигане на падналите духове ли?

— Тази тема винаги те депресира, макар да не виждам защо — оплака се Марта.

— Аз не се различавам по нищо от която и да било друга кан-ис-транка, златна от главата до петите. В мен няма нищо необичайно, което да дава повод за смехотворни ласкателства.

— Значи напоследък не си се поглеждала в огледало.

— О, колко остроумно. Да си чувала някога воините да ръсят всички тези плоски приказки?

— Не, те просто те ласкаят по най-семплия начин всеки път, когато са край теб. Погледни назад, ако смяташ, че те заблуждавам. — Младата жена се обърна и видя, че и четиримата воини я следяха с очи. — Искаш ли да ти кажа какво си мислят?

Шанел се изчерви.

— Не.

— Те всички те желаят и почти всички вече са те искали от баща ти.

— Създаваш ми наистина прекрасно настроение преди завръщането у дома, Марта — смъмри я младата жена. — Аз не искам воин; искам любов. Искам да бъда равностойна на бъдещия си другар в живота. Искам това, което има майка ми.

— Това, което има майка ти, е воин — отбеляза тихо и самодоволно Марта.

„Това което има майка ти е воин.“ Докато се движеха по дългия лъкатушещ път, водещ нагоре към Шака-Ра, тези думи не й даваха мира. „Това, което има майка ти, е воин.“

Е, така беше, никой не можеше да го отрече, но въпросният воин бе способен да обича. Той обаче бе изключение. Само че Тедра не мислеше така.

— Пълна заблуда е, че воините не изпитват любов — бе казала веднъж на дъщеря си. — Те просто си мислят, че не изпитват. И това се дължи на проклетото спокойствие, с което толкова се гордеят, на прословутото им самообладание и самоконтрол. Наистина ги притежават. Никога не викат, никога не спорят, никога не се разстройват по начина, по който го правят нормалните хора. Все едно че изобщо нямат чувства… Но техните хумор, нежност, загриженост, дори гняв могат да бъдат видени, ако знаеш какво да търсиш. Баща ти не го признаваше, докато веднъж не помисли, че умирам. Той плака, Шани. Крещя. И точно тогава разбра, че ме обича. И аз го разбрах.

На Тедра й беше лесно да прави подобни предположения. Тя имаше другар, който й признаваше чувствата си. Никой друг воин обаче не би признал подобно нещо. Дори приятелят на Чалън, Тамирон, който държеше страшно много на своята другарка в живота, упорито твърдеше, че воините не изпитват силните емоции, присъщи на жените. Собственият й брат казваше същото.