Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Пределно ясно, едри човече.

В този момент приятелите на младата жена се появиха в компанията на благородниците от Сентури III, които поискаха арогантно да привлекат вниманието на Чалън. Затова майка й намигна, усмихна й се и прошепна:

— Късмет, скъпа.

Марта започна да се смее.

— Моята Тедра е във върхова форма, какво ще кажеш? Обичам, когато започне да върти на пръста си този воин.

— Ти си й казала за желанието ми да се движа инкогнито, нали?

— Разбира се, че аз. Казах й всичко, момичето ми. Знаеше, че ще го направя.

Младата жена въздъхна.

— Добре, Марта, след като се налага да бъдем заедно до края на деня, постарай се да ме накараш да го забравя.

— Затвори си устата — обърна се Шанел към Карис. — Ще ти потекат лигите.

— Просто не мога да се сдържа, Шани — въздъхна приятелката й. — Виж само какви мускули!

Мускулите, запленили дотолкова Карис, наистина бяха внушителни. Състезанието, което наблюдаваха, беше за сила. В него двама мъже се хващаха за ръцете и всеки опитваше да накара другия да изгуби равновесие. На шейсет сантиметра зад тях в тревата бяха очертани линии — това бе позволеното отклонение. Онзи, който биваше избутан зад линията, губеше играта.

От мястото, където седяха двете приятелки, можеха да виждат по-добре гърба на единия воин и именно той бе пленил вниманието на Карис. За Шанел обаче тази гледка не бе нищо необичайно. Тя предпочиташе да наблюдава състезанията на посетителите, но Карис я бе домъкнала първо тук.

Главното събитие, което бе обсебило повечето арени, бе, естествено, боят с мечове. Шампионът сред посетителите накрая имаше право да застане срещу победителя измежду воините, но това не бе задължително. Така че бе напълно възможно да останат двама първенци. За момента обаче съревнованията бяха все още в етапа на елиминациите.

Единствено Карис остана с Шанел, както и, разбира се, Корт, който стоеше незабележим в мълчанието си. Сайра бе заминала за Шака-Ра с един от воините-придружители. Беше се уговорила да прекара деня с него още преди пристигането им в града. Джад почти не се отделяше от Дрен; и двамата се чувстваха некомфортно, заобиколени от толкова много гиганти, но боят с мечове ги бе пленил, затова бяха останали да ги наблюдават заедно с Яри.

Карис пък се интересуваше единствено от воините и това обясняваше защо все още двете се мотаеха в тази част на парка, където имаше малко арени за посетители. Шанел обаче се отегчаваше и очите й зашариха, първо към зрителите от отсрещната страна на голямата арена, после по-нататък, към палатките. Една от тях привлече вниманието й, тъй като приличаше на миниатюрно копие на бащината й шатра. В този момент от нея излязоха четирима мъже.

Бяха далеч, така че не можеше да различи чертите на лицата им, обаче привлякоха вниманието й. Очевидно бяха посетители, тъй като имаха черни коси, но в същото време и четиримата бяха високи, едри и мощни като воини. Звезди, от коя планета идваха?!

Мъжете поговориха малко пред палатката, след което се разделиха: двама тръгнаха към централната част на парка, а другите двама — към края, където стоеше Шанел. Те бяха абсолютно еднакво високи, а когато наближиха, видя, че са млади, вероятно с четири-пет години по-големи от нея самата и красиви. Задържа дъх с надеждата, че ще спрат на арената пред нея. Точно това и направиха.

О, Звезди Небесни, единият беше наистина великолепен! Просто не можеше да отдели очи от него. Не беше просто красив, бе чувствено привлекателен. Черната му коса бе дълга и гъста и галеше широките му рамене. Кожата му бе тъмна, със златист оттенък, гърдите и ръцете — огромни, може би по-широки от гърдите и ръцете на доста от воините, които познаваше. Долавяше се нещо арогантно в четвъртитата му челюст, в твърдите, изсечени устни и дебелите черни вежди, които в момента бе леко сбърчил.

Младата жена продължаваше да го съзерцава, когато очите му минаха през нея мимоходом и… веднага се върнаха. Бяха сини, светли като небето по обяд и смущаващи с излъчващата се от тях сила; накараха я да се почувства доста странно…

Шанел извърна поглед към арената и в същия миг чу гласа на Марта.

— Ако съм те разчела правилно, кукличке, ти току-що си изгуби ума.

— Звезди, значи това било!

В началото й се стори, че я стисна в корема — без болка, просто непознато и силно приятно усещане.

Компютърът се изсмя.

— Добре, и къде е той? Трябва да видя лично този невероятен екземпляр.