Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Ни трябваше да се изненадва толкоз — каза Нети, когато Джорди си тръгна след четенето на завещанието. — Джорди знае, че Дънкан го мрази и го обвинява за смъртта на майка ти. Затуй те ухажваше толкоз много през всички тез години. Знаеше, че дядо ти ще остави всичко на теб. Сега Дънкан е мъртъв и нямаме никакво време за губене.

Не, нямаше никакво време за губене. Розалин се убеди в това, когато след прочитането на завещанието той я помоли да се омъжи за него. Тя за пореден път му отказа. Същата нощ двете с Нети заминаха, без да имат време за скръб и съжаления. Тя обеща това на дядо си. Достатъчно беше скърбила последните два месеца, откакто научи, че на Дънкан му остават броени дни. Последните му седем години бяха изпълнени с непрестанна мъка и болки. Само шотландският инат и силен характер му бяха помогнали да издържи толкова дълго. Смъртта беше благословия за него. Тя не можеше да съжалява за това, че най-после страданията на Грамп са приключили. Но, о, как щеше да й липсва скъпият старец. През всичките тези години той беше за нея и баща и майка.

— Нидей скърбя, момичето ми — каза той седмици преди да почине. — Туй е забрана. Ти ми посвети толкоз много години. Прекалено много загубено време. Не ти позволявам да страдаш нито ден след като си отида. Обещай ми и това.

Поредното обещание, което даде на обичния възрастен човек.

Розалин беше шестгодишна, когато майка й се върна при стареца, като я влачеше след себе си. Той я отгледа, възпита я, обичаше я, но я наказваше при нужда. Едно обещание повече нямаше никакво значение. Освен това тя му беше дала съдбовната дума и оттук идваше голямото й безпокойство. После вече нямаше време за скръб. Поне за това не го излъга.

Нети проследи погледа й към прозореца, изпълнен с мисли за Дънкан Камерън и я сгълча.

„Грам“ — така без капка респект се обърна тя към него в деня, когато майка й я доведе в Камерън. Това малко дяволче обичаше да дразни суровия стар шотландец. Той се радваше на всяка нейна пакост. Наистина, щеше да липсва и на двете. Но сега имаше толкова много неща, за които да мислят.

— Най-сетне приближаваме странноприемницата — забеляза Нети от предната седалка.

Розалин се наведе напред, извърна се настрани и погледна в същата посока. Залязващото слънце огря лицето й. Докосна косата й и тя придоби цвета на залеза. Имаше прекрасни медно-червеникави коси. Приличаше на майка си. Нети беше тъмна. Косата й беше с цвят на катран. Очите й бяха пастелно зелени, като езерото под сянката на огромните дъбове. Розалин беше взела зеленикаво-сивите, изпъстрени със златисти точици очи на Джанет, които така силно привличаха. Съдбата й беше предопределена като тази на Джанет Камерън преди да избяга със своя англичанин. Всъщност Розалин не напомняше с нищо чертите на баща си. Този англичанин беше грабнал сърцето на майка й. След трагичната му смърт тя се превърна в сянка. Може би стана по-добре, че почина година след него. Никога повече не я видяха жизнена и усмихната. Но Розалин, слава богу, имаше дядо си, на кого можеше да се опре. Седемгодишното сираче лесно се приспособи към живота на възрастния шотландец. Той я обожаваше и угаждаше на всеки неин каприз.

„Не съм по-добра от момичето, щом мисля за мъртвите, когато бъдещето е толкова несигурно“ — сепна се Нети.

— Да се надяваме, че леглата ще бъдат по-меки от снощните — каза Розалин, когато каретата спря пред странноприемницата. — Това е единственото нещо, което ме кара да желая по-скоро да стигнем Лондон. Знам, че при Франсиз ни очакват удобни легла.

— Значи ли това, че след всичките тези години не се радваш най-напред да видиш най-добрата си приятелка?

Розалин я изгледа учудено.

— Разбира се, че се радвам. Горя от нетърпение отново да я видя. При тези обстоятелства срещата ни няма да бъде от най-радостните, нали? Нямаме време за губене. Ще трябва да се видим съвсем набързо. О, по дяволите Джорди — добави тя и сбърчи тициановите си вежди. — Ако не беше той…

— Ако ни беше обещавала, сега нямаше да сме тука и нямаше да си оплакваме, нали? — отвърна Нети.

Розалин се усмихна.

— Кой се оплака снощи, че не понася дървеници, докато лежеше на твърдото легло?

Нети изсумтя и остави без отговор тази забележка. Веднага щом кочияшът отвори вратата и й протегна ръка, тя избута Розалин напред. Девойката се отдалечи, а кикотът й все още достигаше до прислужницата. Навярно причина бяха дървениците. Нети се смъмри:

„Не си толкова стара, та да не можеш да прекараш няколко нощи в неудобство, момичето ми.“ Пъргавата походка на Розалин я караше обаче да се чувства още по-стара. „Няма да кажеш нито дума тази нощ, дори леглото да е от камък! Няма да даваш на младото момиче още поводи за подигравки.“