Джоана Линдзи - Нежен бунт

Прималя, остана без дъх. Това я върна към действителността. Пое дълбоко въздух и издиша. Не беше справедливо. Ти разбра. Грамп я беше предупредил за това. Той беше един от тях. „Един“ от тези, които не трябва да среща. Но беше безмилостно красив за подобно решение.

Забрави предишното си раздразнение. Обзе я нова ярост. Изпита желание да го удари само затова, че изглежда точно така. Защо точно този мъж, единственият неподходящ за нея, накара дъхът й да спре?

— Гледате ме втренчено, сър! — как можа да изрече точно тези думи сред хаоса на мислите си.

— Знам — отвърна просто той и се усмихна по-широко.

Не каза, че тя го гледа по същия начин. Забавляваше се само да я наблюдава. Думите бяха излишни, въпреки че дрезгавият й глас милваше лицето му.

Антъни Малори беше очарован. Беше я забелязал още преди да излезе навън. Наблюдаваше Реджи до най-близкия прозорец, когато Розалин привлече погледа му. Не беше видял лицето й. Тя беше обърната с гръб, твърде елегантна в сатенената си рокля. Косата й, тази възхитителна червеникаво-златиста коса, веднага привлече вниманието му. Тя се скри в навалицата преди да я разгледа по-добре. С риск да бъде забелязан той се раздвижи, решен да види лицето й.

Тя излезе навън. Малори се отпусна, изпълнен с търпение. Светлината падаше зад гърба й и все още не можеше да различи ясно чертите й. Но и това щеше да стане.

Наблюдаваше лудориите й, когато се скри зад вратата. Наведе се да види какво става в салона и ясно очертаните й задни части го накараха да се усмихне. О, скъпа, просто не знаеш как без да искаш ми падаш в ръцете.

Засмя се почти на глас. Тя като че прочете мислите му. Изправи се, огледа терасата и отправи поглед към мястото, където седеше той. Антъни за миг помисли, че е разкрит. Девойката наистина го изненада, когато се запъти към него. Затича се към него. Попадна в ярко осветено петно и дъхът му секна — какви прекрасни черти? Изведнъж тя отново се скри в сянката, но се появи внезапно в светлото петно точно пред пейката. Спря се и го погледна почти толкова стреснато, колкото гледаше и той. Неговата изненада бързо се стопи, осъзнавайки, че тя не е тичала към него и изобщо не е подозирала, че той съществува. Сега вече тя знаеше.

Забавно беше да наблюдава чувствата, които бързо се сменяха върху изненадващо красивото лице. Шок, любопитство, срам, но в никакъв случай страх. Настойчивите й очи, изпъстрени със златисти точици, го разглеждаха оценяващо отдолу нагоре. Той се чудеше каква част от него може да види.

Вероятно не много. Той нямаше никакво намерение да й се разкрие. Поне засега.

От една страна беше учуден, че тя избяга на мига, нито припадна, нито направи нещо глупаво, както би направила някоя дебютантка, току-що прескочила бащиния праг. Не постъпи и така, както би постъпила някоя девойка аристократка при вида на странен, криещ се в сенките мъж. Търсеше несъзнателно обяснение за държанието й, различно от това на невинните момиченца, които той старателно избягваше. После установи с изненада, че тя не е толкова млада. Не е твърде млада дори и за него. Веднага застана нащрек. Ако досега я разглеждаше единствено като познавач на женската хубост, сега вече изпита желание да я докосне. След това се появи светлината и тя започна да го разглежда по нов, различен начин, очевидно с възхищение. Никога през живота си не се е чувствал толкова щастлив, че жена го намира за красив и вълнуващ.

Внезапно се почувства задължен да попита:

— С кого сте тук?

Розалин се стресна от гласа му. Много добре знаеше, че доброто възпитание изисква да си отиде след тези кратки думи. Не можеше да откъсне поглед от него. Не я беше грижа, че той я наблюдава и тя отвръща на погледа му.

— С кого съм тук ли?

— Да. На кого принадлежиш?

— На никого.

— Може би не се изразих правилно?

— О, не, отлично разбрах въпроса ви. Дядо ми наскоро почина. Аз живеех с него и сега нямам никого.

— Тогава вземи мен.

Тези думи, изречени внезапно и простичко, накараха сърцето й да затупти бързо. Не трябваше да допуска именно това. Естествено беше убедена, че той няма предвид това, което тя желае. Думите му имаха за цел единствено да я объркат. Какво можеше да очаква от мъж като него. Франсиз й беше казала, че те никога не са искрени, умеят и обичат да шокират е поведението си и така повишават славата си на безскрупулни и харесвани безделници.

Все пак влезе в тона му и го попита:

— Тогава бихте ли се оженил за мен?

— Да се оженя!