Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Да ти кажа истината, не можах да устоя. Страхувах се, че ще изпаднеш в затруднено положение.

— Не е точно така. Аз току-що се запознах с нея.

— И я изпусна — подметна Конрад Шарп.

Антъни го погледна разсеяно. Кони обиколи пейката и се подпря в другия й край. Но в тъмнината движенията му не постигнаха желания ефект.

— Кони, не можеш да го укоряваш така лекомислено. Тя му направи такова необичайно предложение, при това на такъв шотландски диалект, че трогна доброто му сърце. А аз си мислех, че ореолът му е угаснал завинаги.

— Момиче като нея може да възкреси ореола ми.

— Тя беше поразителна.

Антъни чу достатъчно.

— Да, при това вече заета.

Джеймс се засмя.

— Искаш ли да се обзаложим? Бъди внимателен, иначе ще го приема за предизвикателство.

Кръвта на Антъни се смрази. Когато бяха млади, това беше вид игра. Обичаха да се състезават за една и съща жена. Победител беше този, който успееше да я има пръв. С течение на времето влечението на Антъни към разгулен живот намаля. Това не беше вече въпрос на живот и смърт. Поне до тази нощ.

Но Джеймс, е, той просто не го познаваше вече така добре. През повечето време от живота си те бяха близки, изключително близки. Винаги заставаха на една страна срещу другите двама по-големи братя. Но това беше преди Джеймс да реши, че ще става пират и ще отплува надалече.

Последните десет години се бяха виждали много рядко. Последната им среща приключи с разрив. Когато разбраха, че е взел Реджи със себе си на пиратския кораб, братята го набиха и лишиха от наследство. Сега Джеймс се връщаше променен. Беше зарязал пиратството. Като че ли беше склонен да се върне в Англия. И точно сега Антъни не знаеше дали сериозно отправя това предизвикателство.

В този момент той отново я видя през прозореца. Забеляза, че брат му също гледа нататък.

— По дяволите, Джеймс, какво правиш тук?

По-големият се изправи пред него в цял ръст. Беше съвсем малко по-нисък. Човек никога не би допуснал, че са братя. Джеймс беше рус, със зелени очи — типичен представител на рода Малори. Беше по-набит. Само Антъни, Рийгън, Ейми — дъщерята на Едуард — и сега Джереми имаха черна коса и кобалтови сини очи като на баба си, за която се говореше, че има циганска кръв.

— Ако ми беше оставил малко по-изчерпателна бележка, нямаше да си проваля вечерта и да идвам тук — отвърна Джеймс. — Не ми напомняй за това. Какво по дяволите си намислил, като си оставил този мой наперен хлапак да придружава Рийгън?

Антъни стисна зъби при споменаването на името й.

— Затова ли се появи?

— Само това си счел за необходимо да ми напишеш. Не си се сетил да добавиш, че ти също ще присъстваш на бала.

Антъни огледа градината.

— Ако наричаш това криене присъствие на бала.

— Не бъди нахален — намеси се Конрад. — Не можеш да знаеш какво значи притеснение, защото нямаш свой син.

— Какво би могло да направи бедното момче с двама загрижени бащи, които го следват по петите? Освен това именно Джереми беше този, който ми призна, че не би могъл да защити дамата си при евентуално нападение. Ето защо аз се шляя тук.

— Погрешно ме разбра, Тони. Не това ме притеснява. А кой според теб ще я защити от придружителя й?

Около пет секунди Антъни се чуди какво може да предизвика със смеха си на тази забележка.

— За бога, те са братовчеди.

— Мислиш ли, че той дава пукната пара за това?

— Той е омагьосан от нея — отвърна само Джеймс.

— Дори да е така, ти прекалено много обръщаш внимание на „малкото си детенце“. Само да я погледне нахално, тя на секундата ще го накара да моли за милост. Мислех, че по-добре познаваш племенницата ни, човече.

— Да, но познавам и сина си. Той не е от тези, които се от казват лесно.

— Нужно ли е да ти напомням, че говориш за седемнадесетгодишно момче?

— А аз да ти напомням ли какъв беше ти на седемнадесет години? — възрази Джеймс.

Антъни се усмихна.

— Приемам забележката. Много добре. Ще държа под оки не само нея, но и него.

— Да, ако успееш да свалиш очи от шотландката — подметна Конрад.

— Тогава останете. Но няма защо и тримата да бдим. Това едва ли е най-приятният начин за прекарване на вечерта.

Джеймс се усмихна.

— Струва ми се, че по този начин той любезно ни подканя да си вървим. Хайде, Кони, да оставим бедното момче да скърби. Човек никога не знае. Тя може отново да излезе, а на него да му хареса ролята на компаньонка. — Той се изкикоти — За друго и дума не може да става. Той не би се престрашил да влезе в това свърталище на хищници дори заради нея.