Джоана Линдзи - Покорителят

Всъщност Малкълм изглеждаше добре, дори много добре. Джорджина изобщо не забеляза детето, което годеникът й носеше на ръце, хубавко русо момиченце на две годинки. Тя беше втренчила очи в лицето на намерения любим. Той обаче я гледаше, сякаш не я познаваше. Не можеше да се е променила чак толкова. Най-после по лицето му се изписа безкрайно учудване. Джорджина беше последният човек, който очакваше да види пред вратата си.

Време беше да каже нещо за поздрав, но главата й беше празна, а от устните не се изтръгваше нито дума. Погледът на Малкълм се отдели от нея и се насочи към Мак. Внезапно лицето му се разведри и бе огряно от радостна изненада. Като позна Мак, той весело го поздрави с добре дошъл, без нито за миг да помисли какво означава тази реакция за Джорджина, която бе прекосила половината свят, за да го открие.

— Йън Макдонел! Вие ли сте наистина?

— Разбира се, момчето ми, в цял ръст.

— Тук, в Англия? — Малкълм невярващо разтърси глава и едва успя да се усмихне. — Наистина успяхте да ме изненадате. Заповядайте, влезте! Каква изненада!

— За всички ни, доколкото виждам — отговори доста рязко Мак и подканващо кимна към Джорджина: — Да не си си глътнала езика, малката?

— Да — отвърна едва чуто тя и колебливо го последва в малкия салон. Огледа се бегло, после устреми студен поглед в годеника си. — На кого е това дете?

Мак се покашля и се зае да оглежда дървения таван, сякаш там имаше нещо много интересно.

Малкълм хвърли хладен поглед към Джорджина и остави малката на пода.

— Познаваме ли се, госпожице?

— Нима наистина не можеш да ме познаеш? — попита невярващо тя и в същото време усети нещо като облекчение.

Малкълм замислено смръщи чело.

— Би трябвало да ви познавам, така ли?

Мак отново се покашля, но Джорджина го дари с унищожителен поглед и се обърна със сияеща усмивка към любимия си.

— Да, би трябвало. Но ти прощавам. Разделиха ни доста отдавна, а всички ме уверяват, че външният ми вид е много променен. — Тя се усмихна и нервно продължи: — Чувствам се извънредно неловко, че се налага да се представя точно на теб. Аз съм Джорджина Андерсън, твоята годеница.

— Малката Джорджи? — Малкълм се опита да се засмее, но не успя и от гърлото му се изтръгна странно бълбукане. — Това не може да бъде вярно! Джорджи?

— Уверявам те…

— Но това е невъзможно! — изплъзна се от устата му по-скоро уплашено, отколкото със съмнение. — Ти си истинска красавица! А тя не беше… — искам да кажа, не изглеждаше… Не, никой не може да се промени чак толкова!

— За съжаление трябва да ти възразя — отговори хладно Джорджина. — Все пак аз не се промених за една нощ. Ако беше до мен, щеше да наблюдаваш отблизо развитието ми. Но теб те нямаше. Даже Клинтън се изненада, когато ме видя след тригодишно плаване по море. Но поне знаеше коя съм!

— Все пак той ти е брат — възпротиви се слабо Малкълм.

— А ти си ми годеник! — изстреля тя.

— Господи, нима още вярваш… Та оттогава минаха пет или шест години! Не съм си и помислил, че ще ме чакаш. Имаше война. Всичко се промени. Не разбираш ли?

— Не, разбира се, че не! Когато избухна войната, ти нямаше друг изход, освен да останеш на английския кораб. Не си виновен. Но все пак си американец, нали?

— Там е работата, момиче. Никога не се почувствах истински американец. Семейството ми прояви желание да се засели там. Но не и аз.

— Какво искаш да кажеш, Малкълм?

— Аз съм англичанин, винаги съм бил такъв. Когато ме взеха войник в началото на войната, признах това съвсем открито. И тъй като бях млад, те ми повярваха, че не съм дезертьор. Взеха ме във флотата и аз им бях благодарен. Беше ми все едно под чий флаг плавам. Главното беше, че бях в морето. И успях, повярвайте. Сега съм втори кормчия на…

— Знаем кораба — прекъсна го остро Джорджина. — Чрез него те намерихме. Трябваше ни повече от месец. Една американска търговска компания никога не пази списъците на отцепилите се моряци. Братята ми винаги знаят къде са екипажите им, когато корабът е в пристанището… Но това вече няма значение. Ти си станал поддръжник на англичаните! Четиримата ми братя доброволно предоставиха корабите си в служба на родината по време на войната. Знаеш ли, че лесно можехте да се срещнете в бой?

— Успокой се, мила — намеси се Мак. — Нали знаеш, че е бил принуден да се бие срещу нас.

— Това да, но той открито признава, че е предател!

— Не, той призна само лоялността си към отечеството. Никой не би го обвинил в предателство.