Джоана Линдзи - Покорителят

Въображението й заплашваше да се развихри, но Джорджина не се съпротивляваше. Погледът, с който я бе наблюдавал непознатият, изразяваше само любопитство, опитваше се да си внуши тя. Но не, имаше и друго. В очите му се четеше нещо друго, непознато. Тя не можеше да го опише, но то я смущаваше и плашеше. Какво ли беше?

Всъщност какво значение имаше това сега? Защо изобщо си блъскаше главата заради някакъв непознат? Надали щеше да го види отново. И слава Богу! Щом изранените й ръце и крака престанеха да болят, вече нямаше да мисли за него.

Дали Джеймс беше име или фамилия? Все едно. Какви широки рамене. Мъж като скала — истински смелчага. А тези мускули, тези силни ръце, които я държаха — страхотни. Тя усети как по лицето й се плъзна усмивка. О, Господи, не! Край с тия детинщини! Той беше просто една голяма маймуна, макар и интересна, трябваше да признае. Освен това беше англичанин и твърде стар за нея. Един от онези богати лордове, които си въобразяват, че с пари и власт могат да вземат всичко, което поискат. Тези надути пуяци очевидно не признаваха никакви правила. Нима не се беше възползвал най-безсрамно от затруднението й? Какъв негодник, какъв мръсник…

— Джорджи? — прозвуча в мрака дрезгав шепот.

— Тук съм, Мак, долу! — извика в отговор тя.

Стъпките му бавно се приближиха и след малко фигурата му изникна на горното стъпало.

— Можеш да излезеш, малката. Улицата е пуста.

— Вече го забелязах — изръмжа сърдито Джорджина и тръгна нагоре по стълбата. — Къде беше толкова време? Да не те задържаха?

— Не, просто изчаках около кръчмата, за да бъда сигурен, че няма да те преследват. Русият смяташе да го направи, но брат му се надсмя и той се отказа.

— Да не мислиш, че щеше да ме хване това надуто конте — изсъска възмутено Джорджина.

— Радвай се, че не опита — отговори сухо Мак и я поведе към улицата. — Може би следващия път ще ме послушаш…

— Ако наистина съм пренебрегнала изричното ти предупреждение, Мак, през цялата следваща седмица няма да кажа нито думичка, обещавам ти.

— Е, това ще бъде истинска благодат.

— Спечели. Имаше право, признавам. Никога вече няма да се приближавам до пристанищна кръчма. А там, където живеем, ще използвам само задната стълба. Прощаваш ли ми? Все пак едва не те пребиха заради мен.

— Не се извинявай за нещо, което не беше по твоя вина. Тези двама господа ме сбъркаха с някой друг, с когото нямам нищо общо.

— Но те също търсеха някакъв Камерън. Ами ако става въпрос за Малкълм?

— Не, това е невъзможно. Те ме сметнаха за Камерън заради външния ми вид. Питам те, приличам ли поне малко на изчезналия ти годеник?

Джорджина бързо се успокои, поне по отношение на Малкълм, и лека усмивка огря лицето й. Преди години, когато получи предложението за женитба и го прие с въодушевление, Малкълм беше тънък като върлина осемнадесетгодишен хлапак.

Днес трябва да беше голям мъж, може би дори още по-висок. Но цветът на лицето му, черните коси и сините очи, които толкова много приличаха на очите на дръзкия англичанин, те със сигурност бяха останали. Освен това Мак беше с цели двадесет години по-стар от Малкълм.

— Е, добре, който и да е техният Камерън, отсега ми е жал за него.

— Уплаши се, нали? — ухили се Мак.

— Моля те, та те бяха двама!

— Ти обаче си имаше работа само с единия. Или не съм видял правилно?

В момента тя нямаше никакво желание да се кара с Мак.

— В него имаше нещо… нещо толкова различно, Мак. Искам да кажа, че двамата си приличаха и в същото време бяха различни. Със сигурност са братя, въпреки отликата. Но онзи, който се нарича Джеймс, беше друг… О, моля те, забрави какво казах. И аз самата не знам какво да мисля.

— Учуден съм, че си го забелязала, малката.

— Какво?

— Че Джеймс беше по-опасният от двамата. Достатъчно ми беше да видя как при влизането в кръчмата хвърли кратък поглед към присъстващите, като при това погледна в очите всеки поотделно. С лекота щеше да се справи с цялата тази глутница главорези и накрая щеше да им се изсмее в лицата. Този тип се чувстваше като у дома си сред тази пристанищна паплач, въпреки елегантните си дрехи.

— Нима разбра всичко това с един-единствен поглед? — ухили се Джорджина.

— Е, наричай го, както щеш, инстинкт или житейски опит. Ти самата си го забелязала, затова не се подигравай. Радвай се, че умееш да бягаш толкова бързо.

— Сега пък какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че нямаше да ни пуснат да си отидем?

— Мене може би да, но тебе? Не бих бил толкова сигурен. Онзи те държеше толкова здраво, сякаш нямаше намерение да те пусне.