Джоана Линдзи - Покорителят

Погледът й се разведри.

— Нещо много лесно се съгласяваш с мен?

— Така ли? — отвърна Макс и вдигна рунтавите си вежди с добре изиграна изненада.

Джорджина подсмръкна и продължи да се вайка:

— О, Господи! Защо тази жена не се появи малко по-рано? Никога нямаше да призная на онзи жалък негодник, че все още искам да се омъжа за него. Как можах да се държа толкова глупаво…

— Аха, значи изведнъж стана жалък негодник.

— Той е най-подлият, най-гадният…

— Вече знам какво искаш да кажеш, миличка. Напротив, добре направи, че му каза всичко. Така поне ще има за какво да се тормози. Добре си отмъсти. Нали това искаше да постигнеш?

— Ти, с твоята мъжка логика. Аз не мога така. Не го възприемам като реванш. То си беше чисто поражение.

— Не, ти просто показа на момъка какво е изпуснал, като те е оставил: млада жена, която толкова се е разхубавила, че не може я познае, и отдавна мечтаният шанс да стане капитан на собствен кораб. Сега Малкълм сигурно си гризе задника от яд. Дълго ще съжалява за пропуснатото, готов съм да се обзаложа в това.

— За кораба? Да, може би. Но за мен? Та той има всичко, с което мъжът се гордее: добра работа, две прелестни деца, хубава жена.

— Може да е красива, но не е Джорджина Андерсън, собственица на „Амфитрита“ и съдружник в компания „Скайларк“, която няма нужда да се грижи за сделките и въпреки това получава печалба. На всичкото отгоре е всепризнатата красавица на източното крайбрежие.

— Това ли е всичко?

— Май не те утешава особено.

— Не, ни най-малко. Момичето, за което говориш, може и да е красиво, но не винаги е било такова. И каква полза от блестящата външност, като е пропиляло най-добрите години от живота си?

Мак изръмжа някакво възражение, но Джорджина предпочете да не го чуе.

— Освен това момичето може да е богато и да има значителна сметка в банката, но в момента няма нито стотинка в джоба си, за да си плати пътуването до Америка. Уважението и парите на променят факта, че тя е глупачка, не познава хората и не действа особено умно, що се отнася до…

— Повтаряш се: глупачка и не особено умна…

— Остави ме да довърша!

— Не, няма. Не, ако продължаваш с тези глупости. Радвам се, ме поне престана да ревеш. За разнообразие ми покажи и някои от добрите страни на положението.

— Няма такива.

— Напротив, напротив. С такъв лош и подъл негодник никога нямаше да бъдеш щастлива.

Устните й все още трепереха, но тя се опита да се усмихне.

— Много мило от твоя страна, че искаш да ми помогнеш, да ме окуражиш, но няма смисъл. Единственото, което искам в момента, е да се върна по най-бързия начин вкъщи и никога повече да не видя Англия и англичаните с дървеното им произношение, надуто държание и неверни синове.

— Много съжалявам, че трябва да те лиша от тази илюзия. Всяка страна има своите неверни синове.

— Всяка страна има и своите смелчаци, но аз няма да се оженя за нито един от тях.

— За кого ще се жениш? Какви са тези глупости? Откъде ти дойде на ума за някакви си смелчаци? Кажи веднага!

— Отведи ме у дома, Мак, моля те! Потърси кораб, какъвто и да е! Не е необходимо да е непременно американски. Главното е да плава в нашата посока — и то възможно най-бързо. Най-добре още днес. Ето, вземи този пръстен и купи с него билетите за връщане!

— Ти май си си загубила ума, дете? Този кехлибар е от баща ти и…

— Това вече не е важно, Мак — отговори упорито Джорджина и отново придоби онова твърдоглаво изражение, от което Мак започваше истински да се страхува. — Нали не мислиш да откраднеш тези пари, значи трябва да заложим пръстена. Той е единственото, което имаме. Няма да чакам, докато с мъка събереш сумата, знай това. Освен това по-късно ще си върнем пръстена.

— Не стига, че замина презглава за Англия, ами и не се поучи от грешката си. Защо сега я повтаряш?

— Ако си решил да ми проповядваш търпение, забрави го. Цели шест години търпях — това е голямата ми грешка. Със сигурност няма да я повторя. От днес нататък ще се упражнявам в нетърпение.

— Джорджи… — изръмжа предупредително Мак.

— Защо всъщност се караме? Нима предпочиташ да се обливам в сълзи до деня на тръгването? Мислех си, че се отвращаваш от сълзите.

Женското твърдоглавие е нещо ужасно, каза си Мак и с въздишка сложи оръжие:

— Е, щом така смяташ…

Докъдето стигаше погледът — високи като къщи, полюляващи се мачти. За съжаление това все още не означаваше, че дори един-единствен от безбройните кораби в близко време щеше да напусне пристанището с курс към Америка. Би трябвало да се предполага, че ще има поне един, и Джорджина бе готова да се обзаложи на какво ли не — и загуби.