Пейо Яворов - Гоце Делчев

Гоце, който следи с най-жив интерес работите в Турция, обикаля вече по вратите на интелигентни македонци в София и настоява за издаването на един вестник, тъй необходим „да се понасърчат ония отвъде“. Той пламва от възторг при новината за образуването на първия таен революционен комитет в гр. Х и решава веднага подир свършването на учи людето, да се измъкне по всякакъв начин и да върви учител в Македония. Но щеше да бъде твърде чудно, ако Гоце останеше да подава оставка като офицер.

През 94-в год. за спестяване няколко хиляди лева военното министерство беше решило да позабави един-два месеца производството на свършившите юнкери. Обаче тая мярка предизвика негодуванието на очакващите първият офицерски чин и някой измежду тях написва едно анонимно псувателно писмо до министъра. Началника на училището обещава да намери внновника, затова свиква юнкерите и ги заплашва с общо уволнение, ако не посочат оногова, когото най-много подозират. На другия ден има вече не само един, а цяла десетка заподозрени. Кой знае как тъй, Гоце не попада в тяхното число; може би за това, че той, унесен в съвсем други кроежи, остава твърде хладен към изгубените заплати. Но благородния момък се възмущава против неправдата, извършена над „подозрените“ — и управленнето на училището издава допълнителен приказ: „Наедно с юнкерите Х, У, Е като писачи на анонимното писмо до г-на и пр. изключва се и Георги Делчев“ — две и две четири — „като социалист“ . Гоце изслушва краткото съобщение, обръща се кръгом на юг и протяга ръка, светнал от радост.

Революционната проповед намери готова почва сред македонските българи; нещо повече, тя удовлетворяваше просто едно изискване на времето. Събитията през последните десетилетия бяха упражнили естественото си влияние върху масата и процеса на „събуждането“ беше от само себе си завършен. Интелигенцията, която стоеше посредством училището винаги между народа, беше делила с него надежда и разочарование, така щото имаше горе-долу еднакво състояние на духовете, следователно лесно се идеше и до една обща мисъл. Едновремешните български революционери имаха доста работа с невъобразимите опустошения, конто беше направило петвековното робство в народната душа. Македонските революционери, без да бъде задачата им по-малко трудна в други отношения, почнаха много далече, оттам, където бяха свършили старите. И през август 94-а година при освещаването на ресенската църква най-ранните апостоли на македонската свобода правеха вече конгрес, в който се отбележиха при малко бунтовни опити твърде големи, крайно насърчителни резултати.

Гоце, свободен да се отдаде на работа по воля, веднага се упътва там, където го влечаха и мисъл, и мечта — упътва се да търси своя пост. В гр. Х. той се изправя готов за работа пред неколцината „другари“, които съставляваха централния комитет на младото съзаклятие. Там Гоце намира и Дамяна Груев, разпален и красноречив бунтовник, с когото се разбира и сближава дотолкова, щото двамата решават на първо време да учителствуват негде заедно, та да могат при обща работа да си уяснят сумата очакващи разрешение тактически въпроси. Те осъществяват намерението, като прокарват пред екзархията да бъдат назначени — единия, Гоце, в Ново село 13 13 Дели ги от града р. Суходолни; 800–900 д. жители. , предградие на Щип, а другия, Дамян, в самия град!

Всеки ще се досети какъв учител на децата можеше да бъде Гоце — човек, всецяло погълнат от кроежите за онова „учителство“, което му предстоеше сред възрастните. Той свършва с училището, като въвежда тоя неписан правилник: „Деца, който от вас не може прескочи накрай годината чинът си, няма да мине в по-горно отделение; който не бие, когото го бият, хубаво да знае, че и аз ще го бия; който ми обади за нещо другаря си, езика му ще отрежа; когато някой извърши нещо лошо, вий сами ще го наказвате…“

Гоце и Дамян между другите си грижи проявяват и такава неуморност и практичност в уреждане общите работи на цялото съзаклятие, че твърде скоро покрай формалното управително тяло в Х. те двама стават фактически господари на положението.

Същата година почнаха арменските смущения; европейското обществено мнение негодуваше против Турция и настояваше за реформи в размирената провинция. Македонските революционери закършиха пръсти — времената бяха тъй благоприятни да се чуе гласът и на отсам босфорските роби. А нямаше поне в България добре организиран печат, който да заговори пред света за македонските болки и потреби. Печата беше една нужда — външна. Освен това арменското движение застави нашите ратници да удвоят енергия и комитетите никнеха като гъби. Това отвори и друга нужда — вътрешна паралелно с ръста на организацията трябаше да върви и въоръжението на членовете. Обаче паричните средства при ония трудности и разходи, с които е придружена такъва една работа, се оказваха твърде недостатъчни. Затова през коледните празници Гоце пътува в селски дрехи към България да търси подкрепата на емиграцията. В София той пристига с една спечелена из пътя простуда на коремните части, последвана от стомашни раастройства, що не му дадоха мира до гроб. Все пак и болен, Гоце преговаря с Н. Наумова върху тона и направлението, които ще тряба да усвои редактираният от последния вестник Право , и с Т. Китанчева върху помощта, която биха могли да окажат на революционерите живущите в България македонци. И наистина, в. „Право“ се превърна за онова време в един добър задграничен лист на вътрешните дейци. А през март 95-а г. биде свикан в София първия македонски конгрес, който съедини разните по цел и направление дружества и братства в една обща легална организация за оная роля, която й бяха предопределили вече изискванията на революционното съзаклятие 14. Друг е въпроса, доколко тая „легална“ организация оправда надеждите, които й бяха възложени.