Пейо Яворов - Гоце Делчев

На будния юноша стига твърде малко време за ориентиране в политическия живот на княжеството — поне толкова, щото да разбере всичката пустота на ония надежди, с които се хранеше още македонския българин. Неделя, месец, година — и горещия мечтател отива по-далеко в своите недоволства и разочаровавия. Той долавя, макар пипнешком, големите противоречия в „свободния“ живот на съвременните „свободни“ общества и не може да ги помири с ония крайни в неопределеността си блянове за свободата, които беше изнесъл от робската страна. Гоце крие през това време социалистически книги под възглавниците, дава една мъгляво поетична смисъл на твърде категоричната социалистическа буква и се кръщава в нейно име. Разбира се, по-късно, както работеше и както се готвеше да умре, той имаше право да говори: „Или е малко да бъдем само човеци?“

На идване в Българив, както сам после изповядваше, Гоце си представлява свободните българи едва ли не като хора, почти единствената работа на които е заговора против Турция. А бедния с мъка намира между четирите стени на военното училище група момци, кадърни да го разберат, когато бие ръка о ръка: „Защо не стоях в Солун, защо не довърших гимназия, защо не станах учител!“. В юнкерското училище нямаше като в солунската гимназия едно парче от шареното общество; с най-разнообразните негови уровени и стремления — едно миниатюрно отражение на цялото настояще и близка същност и едно колебливо очертание на бъдещето в тоже недалечен изглед.

Юнкерското училище не беше като солунската гимназия място за упражнение в ролята, която трябаше да се играе по-късно на една сцена, дето щеше да се изправи и цял народ. Охлаждението на Гоце спрямо казармено-юнкерския кръг расте не по дни, а по часове. Цялото негово естество се оказва в противоречие с тоя свят, по команда мислещ и чувствуващ, дори по команда мечтаещ за полковнишки или генералски еполети. И Гоце се затваря в себе си, водещ между самодоволни веселяци живота на един аскет. Обаче по тоя начин, той не можеше да хареса никому. Другари, които Гоце по-напред беше наказвал с камшичката си или с плесница, другари, които Гоце тук отминува с хвърляне в лицата им само плюнката на отвращението, почват усърдна служба пред училищното началство. И той не смогва да укрие книга, постъпка или дума. Затова, макар че Гоце, както в Солун по-напред и както в Кукуш още по-напред, макар че той остава винаги един от най-прилежните ученици, неговото поведение никога не бива отбелязвано с бал, по-горен от пет 12 12 При най-голям 12. . При всеки повод „социалистът“ изпитва наказание, повечето в твърде несправедлива степен. Така предизвикван и ожесточаван, той воюва против „началството“ ту с пряко и смело посочване всяка глупост или неправда, ту с мълчаливо, но явно и жестоко презрение.

— Георги Делчев! За доставяне прочетни книги на арестуваните, сам еди-колко си дни под арест.

— Слушам, господин капитан!

Началника побледнява и трепери: той чувствува това „слушам“ и пр. тъй, както желае оня, който го казва…

В края на втората година Гоцевото изключване от училищего е само въпрос на един що-годе по-сериозен и благовиден предлог. Извиква го началника на училището и му говори: „Ти не си човек без способности, но си непоправим вироглавец; аз бих желал да промениш нътя, защото инак и господ не може ти помогна.“ И преди Гоце да отвори уста за оправдание, началника прибавя: „Няма да слушам, ти знаеш повече от мене, иди си“ Благодарение на външни застъпничества, впрочем от никого непросени, непоправимия вироглавец достоява в училището още година.

През това време македонската вътрешна интелигенция беше разбрала, че тряба да взема народното дело върху плещите си — и като следствие на това избухва паметната борба между екзархията, зад която стоеше официална България, и общините, зад които стоеше цялата маса народ. Екзархията искаше да съсредоточи в ръцете си всяка църковно-училищна власт, а общините отстояваха своите права за намеса в народното църковно-училищно дело — и борбата се водеше по всички направления, често пъти и с твърде крайни средсгва.

Партизаните на общините, „сепаратистите“ — произволно тъй нареченн от противната страна — имаха край другите свои аргументи срещу неутрализацията и тоя за една предстояща кървава саморазправа между роба и владетеля. „Народа тряба да остане — говореха те — далече от опеката на кръгове, които не от липса на патриотизъм, не от липса на горещо желание да се освободи Македония, но по самото си естество и доказани възгледи ще въстанат против едно македонско въстание.“ Обаче тая „кървава саморазправа“ ставаше все по-често и по-често предмет на разговори, спорове и пророчества, тя поглъщаше от ден на ден всички други интереси — и революцията в главите беше незабелязано свършен факт. Въпроса, „как да се почне“, през 93-а година стоеше ребром поставен.