Пейо Яворов - Гоце Делчев

Гоце между другарите си в кукушкото училище, по-напред в униятското и после в екзархийското, се отличава с ранни умствени способности и с трогателно наивен стремеж към висока добродетел. Характерна е за него, тринадесетгодишен, следната история: класът заговаря нещо против учителите, но един ученик разкрива работата. Гоце решава по-харно да отиде „на бесило“, нежели да остави жив „предателя“ — и забива малката си камичка в гърба му. Халосника не отива „на бесило“, но баща му се вижда принуден да лекува тежко ранения „предател“ на свои разноски.

Гоце свършва в Кукуш трети клас и баща му казва „стига толкова“ с намерение да го поизпече в еснафските работи като бъдещ наследник на имот и търговия. Но минуват една-две години, разсъдителният баща вижда, че иска насила хубост, и уважава синова жалба за учение. През 88-а година, юноша вече, Гоце постъпва в четвъртия клас на солунската гимназия. На първо време той попада в новата среда като в небрано лозе. Разбира се, и тук има детински лудории, хлапашки заговори, необмислени демонстрации. Обаче има и нещо по-друго: България и Русия подир Съединението; екзархията и чуждите пропаганди; петстотингодишното робство и велегласния зов на някой оръфан петокласник

В тоя шарен свят Гоце слуша всичко каквото му приказват, и чете всичко, каквото му попадне, като проявява една интелигентност не по клас и възраст. Обаче прекалено скромен — качество, с което поразяваше хората и после, когато държеше юздите на цяла революционна организация, — той поминува в сянка, докато една оригинална случка го направя твърде популярен между лудите глави от всички класове. На рождения султанов ден (април 89-а), както е обичай, учениците, начело с учителското тяло, отиват в конака да засвидетевствуват пред валията своите верноподанически чувства към падишаха. Един от учителите казва необходимата хвалебна реч, учениците изпяват съответствена песен и дохожда ред за викане „чок-яша“ 10 10 „Да живей!“ . И учители, и ученици, щат не щат, викат наспокъсване, само Гоце, надул устни, опрял поглед в земята, мълчи умислен. „Ти защо не викаш?“ — побутва го един от надзирателите на пансиона. „Аша-а!“ 11 11 „Долу!“ — изкрещява Гоце усамотено; за велико ужасение на всички. Но тоя вик минува незабелязано и скандалът бива избягнат. „Бях се замислил, надзирателят ме смушка; рекох да извикам като другите, а пък то излезе друго“ — заявява Гоце на директора си. „Кукушанчето днес беше искрено за всички ни“ — говорят учениците. Ала никой не знаеше тогава, че това „кукушанче“ ще бъде-докрай искрено и за цял народ.

На следната година, петокласник вече, Гоце стои много високо в очите на съучениците си, от които постоянни негови другари са шесто- и седмокласници. Той чете Фламариона, изучава Дарвина и знае почти наизуст Писарева. Никой от онова време не може да си го припомни другояче освен или приведено начетен, или дълбоко замислен, или пламенно ораторствуващ в средата на група събеседници. И това никак не му попречва да бъде винаги отличен ученик.

През това време Гоце установява вече и свои възгледи, като намира в миналото богове, на които се кланя фанатично. Еднъж, в пансиона, някой от учениците пуща една нецензурна острота за божествената святост на славянските първоучители. Гоце, „безбожник“ вече, хваща тогова ученика за вратът, блъска главата му о стената, на която виси Кирил и Методиевото изображение, и вика побеснял: „Овча главо, помни, че пред ония, на които дължиш възможността да напишеш името си човек , трябва да стоиш без шапка и когато ги псуваш“. И взима от главата му нахлупения фес и го хвърля през прозореца вън. Други път, в гимназията, друг някой ученик преповтаря за Левски твърде известните стари клеветничества. Гоце, който всякога се отличаваше с извънредна търпимост към чуждите приказки, в случая, засегнат, види се, право в сърцето, изправя се настръхнал и крещи с протегнати ръце: „Аз бих желал да изтръгна гръцмула на една маймуна като тебе; аз бих желал да направя на сина това, което досега би трябвало сто пъти да бъде направено и на бащата; само баща, свирка на турците, ражда син, пищялка на калугерите…“

Гоце вече постоянно говори, че тряба да се осмисли един живот, че тряба да се заслужи едно съществование — но где? Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви; че тия жертви трябва да се дадат — но как? Македонеца не беше се простил още с надеждите си за едно евтино освобождение. Русия с политиката си подир обединението на Мизия и Тракия беше изличена от сметка, но Българии беше нараснала в очите на роба достатъчно за да изиграе при удобен случай ролята на освободителка. И твърде обяснимо, идеалните пориви на македонската младеж най-често намираха вратата на софийското юнкерско училище. Гоце, деветнадесетгодишен, то се знае, не можеше да остане чужд на общите заблуждения. Щом свършва шестия клас, той отива в Кукуш, целува ръка на разплакани баща и майка, прощава се с пет сестри и три по-малки братчета, дохожда в България и облача мундира на юнкер от младшия курс.