Джоана Линдзи - Подаръкът

— Звучи така, сякаш тя все още не знае как да повдигне въпроса пред теб, за каквото и да се отнася. Това може би е част от проблема, нейното смущение и объркване, че не може да го изрази — предположи Джейсън.

— Джорджи? Да се стеснява да се изрази?

Джеймс завъртя очи.

— Не е обичайно — съгласи се Джейсън. — Но всичко това не звучи като обичаен проблем, в противен случай вече щеше да се е изяснил, нали?

— Вероятно — замислено кимна Джеймс и додаде. — По дяволите! Омръзна ми да се опитвам да отгатна какво не е наред. Всичките ми догадки ме доведоха до заключението, че в това няма никакъв смисъл.

Джейсън се втренчи в чашата си и изсумтя.

— Нима жените влагат някакъв смисъл, когато са разстроени? Въобще някога влагат ли смисъл в нещо?

При тези думи Джеймс се засмя. Те му напомниха за същото просветление, което го бе озарило преди няколко години, но което досега не бе споделял с брат си. Освен това му дадоха отговор на въпроса защо брат му има нужда от някоя и друга чаша коняк. С две думи — женски проблеми.

— Откога си влюбен в Моли? — попита направо той.

Джейсън го погледна. Лицето му не изразяваше изненада, както би трябвало да се очаква при подобен въпрос.

— Отпреди Дерек да се роди.

При това признание Джеймс не можа да прикрие собствената си изненада особено след като осъзна и още нещо.

— Мили Боже… е, по дяволите, Джейсън, защо никога не си ни казал?

— Да не би да мислиш, че не съм искал? Ако зависеше от мен, бих се качил на покрива и бих го извикал оттам с цяло гърло, но не е така. Моли има основателни причини да пази истината в тайна, дори и от Дерек — поне успя да ме убеди, че причините й са основателни. Вече не съм толкова сигурен, но тъкмо това е спорният въпрос след всичките тези години на тайнственост.

— Защо просто не се ожениш за нея и не приключиш с това — с основание попита Джеймс.

Джейсън се изсмя тъжно.

— Опитвам се. Опитвам се, откакто се разведох с Франсис, но Моли не иска и да чуе. Въобразила си е, че това ще предизвика ужасен скандал в семейството и решително отказва да бъде причината.

Джеймс повдигна русите си вежди.

— В семейството? Че кога в това семейство са липсвали скандали?

Джейсън също повдигна вежди.

— Никога, за което ти имаш основен дял.

Джеймс се ухили на поучителния тон на брат си.

— Да не започваме пак с това. Вече съм друг човек.

Джейсън смаяно поклати глава.

— Все още не мога да проумея каква е причината.

— Любовта, разбира се. Тя наистина прави изумителни чудеса. Като заговорихме за това, аз се нуждая от някое чудо, за да се измъкна от тази каша с Джорджи. Ако открия някое чудо, Джейсън, ще ти го прехвърля, защото виждам, че и ти се нуждаеш не по-малко от мен.

Припомняйки си този разговор с брат си, Джеймс имаше чувството, че благодарение на тяхната баба Джейсън може би бе открил чудото, ала самият той все още чакаше да му се случи. Но всяко нещо си има граници и утре щеше да го заяви на жена си. Тази вечер бе твърде уморен и просто нямаше сили. Тази вечер сигурно щеше да каже нещо, за което после щеше да съжалява и да се налага да се извинява.

Продължи по коридора, но не измина и няколко крачки, върна се и потропа по вратата. По дяволите, нямаше да чака до утре. Наистина бе изморен, но много повече му бе писнало да спи сам.

От стаята се чу глас:

— Отворено е.

Джеймс изгледа намръщено дръжката и я завъртя. Дяволите да го вземат, наистина бе отворено. По дяволите! Нямаше нужда да тропа и да вдига излишен шум, трябваше първо да провери.

Той влезе в стаята, затвори вратата, облегна се на нея и скръсти ръце пред гърдите си. Джорджина бе седнала върху леглото, облечена в белия копринен пеньоар, който й бе подарил миналата Коледа. Разресваше дългата си кестенява коса. Винаги му бе доставяло удоволствие да я гледа как го прави — нещо, което напоследък му бе забранено.

Повдигна вежди и сухо попита:

— Забравила си да заключиш вратата, така ли?

— Не.

Веждите му се повдигнаха още малко.

— Не ми казвай, че си се размекнала от онази сълзлива любовна история за баба ми и дядо ми и си решила да ми простиш?

Джорджи въздъхна дълбоко.

— Не съм се размекнала. Най-после осъзнах, че ако се правя, че не ги забелязвам, проблемите няма да се разрешат от само себе си. Но, да, тяхната история ми помогна да разбера, че неизбежното не може да бъде избегнато. Затова искам да знаеш, че няма нищо, за което да се налага да ти прощавам, Джеймс.

— Е, аз винаги съм го знаел, но какво имаш предвид с „няма нищо“?