Джоана Линдзи - Подаръкът

— Не се подценявай, чичо Едуард — рече с усмивка Реджи, която бе наблизо и бе чула тихата забележка на Едуард към дъщеря му. — Трябва да си истински гений, за да се изгради толкова могъща финансова империя като твоята. Умението ти до преценяваш хората сигурно ти е помогнало много, но си ги подбирал и по другите им качества. А сега ме погледни. И аз като Ейми приличам на прапрабаба ни, но не съм наследила нито една от останалите й дарби.

Едуард се засмя.

— Нямам нищо против да се съглася с теб, мило момиче. Освен това не бъди толкова сигурна, че не си наследила някоя от дарбите и. Циганските дарби и магии са най-различни. Някога досега да си сгрешила в сватосването?

Реджи примигна.

В следващия миг лицето й светна.

— О, почакай само да кажа на Никълъс, че не е имал никакъв шанс от мига, в който реших, че той е моят избраник.

Съпругът на Реджи си бе легнал преди няколко часа, защото бе твърде уморен, за да остане до края. Но останалите присъстващи я чуха и започнаха да коментират думите й — някои шеговито, а други изглеждаха направо ужасени…

Един от последните бе Травис, който побърза да заяви:

— Само стой по-далеч от мен със своите сватовнически умения, братовчедке. Още не съм готов да си надяна брачните окови.

— Аз пък съм — усмихна й се Маршъл. — Давам ти разрешение да ме включиш в следващия си проект.

— Досега никога не съм се замислял, но нашето скъпо момиче наистина е дяволски умела сватовница, като това се отнася и за мен — вметна Антъни. — Тя напълни хубавата главица на Розлин само с хубави неща за мен, наблягайки на всичките ми добри качества.

— Това трябва да е било дяволски трудно — сухо отбеляза Джеймс. — Като се има предвид колко малко добри качества притежаваш, старче.

— Виж кой го казва — презрително изсумтя Антъни. — Още не мога да разбера какво хубаво е видяла Джорджи у теб. Но най-после се е осъзнала, нали?

Тези думи бяха удар под пояса и в момента засегнаха Джеймс по най-болното място. Джорджина продължаваше да отказва да говори с него и не желаеше да му каже какво я тормози, а вратата на спалнята им оставаше заключена. На Джеймс му бе още по-тежко, като се имаше предвид, че самият Антъни нямаше подобни трудности със съпругата си.

Затова последвалите думи, изречени с безизразно лице, не бяха особена изненада.

— Виждам, че насиненото ти око е започнало да придобива нормалния си вид. Напомни ми утре сутринта да се погрижа да получи хубав морав оттенък.

— Няма да стане. Утре сутринта смятам да спя до късно, за да си наваксам пропуснатия сън, ако не възразяваш — тросна му се Антъни.

Джеймс вяло се усмихна.

— Не възразявам. Ще те изчакам, докато се наспиш. Искам да си в най-добрата си форма.

— Каква неочаквана загриженост от проклетник като теб — раздразнено промърмори Антъни.

— Бих искал вие двамата да не започвате отново — рече Джейсън и се изправи, за да отиде да си легне. — Давате лош пример на децата.

— Напълно си прав — съгласи се с усмивка Антъни и се извърна към Джеймс. — Хубаво е, че поне едни от по-големите братя в тази къща притежава достатъчно здрав разум.

Имайки предвид, че Джеймс бе с една година по-голям от Антъни, никой не се усъмни към кого бе насочен последният язвителен намек. Джеймс може би щеше да го отмине с безразличие, ако не бе толкова вкиснат от напомнянето, че жена му продължава да му е сърдита.

— Което е истински късмет — сериозно кимна той към брат си. — След като някои от „децата“ тук изобщо не притежават никакъв.

Дерек, който бе застанал до баща си, видя как лицето му започва да придобива едно от най-строгите си изражения, наведе се и му прошепна:

— Знаеш, че започнат ли веднъж, няма спиране, по-добре да не им обръщаме внимание. Имам чувството, че това ще продължи, докато леля Джорджи не започне отново да се усмихва.

Джейсън въздъхна и му отвърна също шепнешком:

— Предполагам, че ще трябва да си поговоря с нея. От това, което чух, нейният гняв е доста преувеличен.

— Така е, нали? Изглежда има нещо друго, което я тормози и което не иска да си признае.

— Попадна в десетката. Но Джеймс вече и сам стигна до това заключение — не че това му помогна особено много.

— Очевидно продължава да не е на себе си. Разбира се, той никога не е, когато двамата с Джорджи са се спречкали за нещо.

— Не е ли така с всички ни?

Дерек се засмя, спомняйки си една от разправиите си с Келси.

— Напълно си прав. Дяволски трудно е да анализираш някоя ситуация, ако си затънал в дебрите на лошото си настроение.