Джоана Линдзи - Подаръкът

— Да я напишем? — смутено повтори той. — Не съм много добър в писането, Ана.

Тя му се усмихна.

— Ще се справиш. Сигурна съм.

Съпругът й завъртя очи.

— Имам по-добро предложение. Защо ти не напишеш това, което трябва да се напише, а и защо впрочем е толкова наложително да се напише?

— Трябва да го направим, не за нашия син, но за неговите деца, за техните деца. Моето „чувство“ ми подсказва, че нашата история ще помогне на едно или повече от тези деца. Не знам кога ще им помогне и защо, просто знам, че така ще стане. Може би в бъдеще ще знам нещо повече, но в момента това е всичко, което знам.

— Много добре, предполагам, че мога да приема обяснението ти. Въпреки това продължавам да не разбирам защо трябва и двамата да го правим. Една история може да се разкаже и само от един човек.

— Истина е, но аз не мога да пиша за твоите чувства, Кристоф. Не мога да пиша за твоите мисли. Ти можеш само да ги добавиш, за да придадеш завършен вид на нашата история. Ала ако се притесняваш от стила си на писане или смяташ, че ще те разпитвам или ще ти се подигравам, обещавам ти, че няма да чета това, което напишеш. Тази история не е за нас, нито за нашия син, тя е за тези, които ще се родят след това и които ние навярно няма да познаваме. Можем да заключим написаното, така че никой от тези, които ни познават, да не може да го види.

Той въздъхна и я целуна нежно по бузата. Не му се искаше неохотното му съгласие да я обиди.

— Кога искаш да започнем?

Младата жена се поколеба само за миг.

— Тази вечер, в навечерието на Коледа. Имам чувството, че…

— Повече никакви „чувства“ за тази вечер — изпъшка Кристофър.

— Не съм казала, че трябва да напишем всичко тази вечер — засмя се съпругата му, — а само началото. Освен това, тази вечер трябва да дам още един подарък, а това ще ми отнеме известно време — имам предвид доставката.

Чувственият поглед, който му хвърли, го накара да повдигне вежди.

— Наистина ли? Не ти ли се струва, че вече е време? Не искаш ли първо да доставиш подаръка?

— Бих могла да бъда убедена.

Устните му отново се притиснаха към бузата й, после се спуснаха надолу към шията, изпращайки приятни тръпки по тялото й.

— Умея да убеждавам — с дрезгав шепот изрече Кристофър.

— Имах чувството, че ще кажеш точно това.

Ейми затвори дневника за последен път и доволно въздъхна. Оказа се много повече, отколкото се бе надявала. Сега вече бе напълно спокойна относно своята „дарба“. Би могло да бъде просто съвпадение — винаги да печели облозите, — но предпочиташе да си мисли, че е наследила късмета си от своята прапрабаба.

Не всички бяха останали да изслушат четенето на дневника докрай, което бе отнело три дни. Розлин и Келси се редуваха да наглеждат децата и затова бяха пропуснали някоя и друга глава, но щяха да си наваксат, след като Ейми им даде дневника.

По-големите сестри на Ейми решиха да изчакат и да си го прочетат на спокойствие. Макар че двете се отбиваха в салона, за да разберат какво става по-нататък, през по-голямата част от времето правеха компания на Джорджина, която забавляваше гостуващите си братя. Членовете на семейство Андърсън не идваха толкова често в Англия, колкото й се искаше, и затова тя обичаше да прекарва по-голямата част от времето си с тях.

Джеймс и Тони, тези двама подигравчии, постоянно прекъсваха четенето със смешни забележки за Кристофър Малори, когото двамата тутакси оприличиха на Джейсън. Самият Джейсън присъства на четенето от начало до край. Беше странно мълчалив и дори не се скара на братята си за солените им шеги.

Шарлот, майката на Ейми, не можеше да остане седнала толкова дълго време и също като останалите си дъщери реши да прочете дневника някой друг път. Но баща й Едуард бе останал през цялото време и сега, преди да си легне, дойде да я целуне по челото.

— Аз не приличам на нея, колкото ти — каза той на Ейми. — Но също като теб често съм се чудел защо винаги толкова добре умея да преценявам хората. Това „шесто чувство“, ако искаш да го наречем така, ми е помогнало за успешните капиталовложения и е направило семейството ни невероятно богато. Но непогрешимостта кара един човек до се чувства дяволски странен и особен, наистина е така. Радвам се да узная, че аз не съм единственият особняк. Много по-приятно е да знаеш каква е причината за късмета, който съпътства усилията ни.

Ейми бе изумена. Макар че баща й бе най-веселият и общителен човек в семейството, тя винаги го бе смятала и за най-разумният и трезвомислещ. Според нея той бе последният човек, който би повярвал в някаква циганска дарба.