Джоана Линдзи - Подаръкът

Беше й невъзможно да продължава разговора с наобиколилите я обожатели, когато сърцето й пърхаше в гърдите, а всичките й мисли бяха насочени към стройния красив мъж в другия край на стаята. Изобщо не чуваше какво й говорят. Дори и да бе казала нещо, от мига, в който той влезе в салона, със сигурност не си спомняше.

Реши да се извини и сама да отиде при Кристофър. Повече не можеше да чака, когато цялото й бъдеще бе заложено на карта. Но не й се наложи. Той се запъти право към нея. Лицето му бе едновременно решително, неумолимо и в него се четеше нещо застрашително — комбинация, която не бе особено обнадеждаваща.

Анастасия затаи дъх. Мъжете край нея забелязаха застиналата й поза и всички обърнаха погледи към Кристофър.

Младата жена с ужас очакваше срамната сцена, която щеше да последва. Това, което не очакваше обаче, бяха неговите напълно спокойни думи:

— Моля да извините Анастасия, господа. Трябва да обсъдя един въпрос с нея, и то насаме.

Това, разбира се, не бе посрещнато с възторг и мъжете край нея се наежиха, готови да отстояват привилегията си да бъдат в нейната компания. Адам Шефилд бе този, който изрази общото негодувание:

— Виж, Малори, не можеш просто…

— Не мога ли? — рязко го прекъсна Кристофър. — Не съм съгласен с теб, мило момче. Един съпруг със сигурност има неоспорими права.

— Съпруг?

Думата бе повторена два пъти в шокиращата тишина, която последва изявлението на Кристофър. Той не остана, за да даде по-нататъшни обяснения, а улови ръката на Анастасия и я поведе към вратата на салона.

Самата тя бе твърде смаяна, за да възрази, а и не искаше. Той се спря за миг в коридора и рече:

— Твоята стая ще свърши работа, води ме.

Тя се подчини. Качиха се по стълбата, минаха по един коридор, после по още един. Къщата бе доста голяма. По пътя Кристофър не промълви нито дума. Младата жена бе твърде нервна, за да може да говори.

Стаята й бе разхвърляна. Този следобед камериерките още не бяха смогнали да я разтребят. Леглото бе неоправено. Костюмът, който Анастасия носеше през миналата нощ, бе метнат небрежно върху облегалката на едни стол. Няколко от роклите й бяха натрупани върху друг стол — тази сутрин се бе затруднила в избора си коя да избере, тъй като не бе свикнала на подобно разнообразие.

Кристофър огледа стаята и затвори вратата. Погледът му се задържа върху блестящата златиста пола, после се върна към нея. Веждите му се повдигнаха въпросително.

— Носех я миналата вечер на бала на Виктория — обясни младата жена.

— Така ли? Колко… подходящо.

Тонът му бе твърде сух за разстроените й нерви и тя сковано отвърна:

— Нали? Хората никога не вярват, когато им поднесеш истината. Но така правят повечето глупаци, те още не са пораснали.

Очите му развеселено блеснаха.

— Колко вярно. Това е нещо, в което напоследък придобих голям опит.

— Да се правиш на глупак?

— Не.

При този простичък отговор сковаността я напусна, но нервността остана. Нямаше да го пита защо смяташе, че се е направил на глупак. Можеше да назове няколко случая, когато чувстваше, че се бе държал като глупак, но нямаше да го направи.

Вместо това предложи:

— Да обсъдим ли защо си тук?

— Искаш да кажеш, че не си ме очаквала, след като се появяваш сред хората, с които обикновено общувам? — Прие пламналото и лице за отговор, но продължи. — Чух за племенницата на един благородник, която се наричала с твоето име. Дойдох тук, за да разбера защо. Представи си изненадата ми…

Анастасия бе очаквала изненадата му, гнева му. Знаеше какво представлява един разгневен мъж, но този пред нея не бе такъв. Интересуваше я защо.

— Защо не си ядосан? — направо попита младата.

— Какво те кара да смяташ, че не съм?

— В такъв случай прикриваш гнева си много добре, гаджо. Много добре, кое от постъпката ми те вбесява? Че се представям за дама, когато, според теб, нямам никакво право да го правя?

— Всъщност това, което искам да зная, е защо си приела самоличността на друга жена.

— Идеята не беше моя, Кристоф. Бях достатъчно ядосана и наранена, за да не искам да те видя никога повече. Но моята баба…

— Твоята баба — прекъсна я младият мъж. — Видях гроба, Ана. Нейният ли е?

— Да.

— Съжалявам.

— Недей. Дните й на този свят бяха свършили и тя бе щастлива да намери вечния си покой на онази твоя поляна край пътя — символ на циганската душа. Страданието ми вече не е толкова мъчително. Тя живя дълго в непоносими болки и с радост посрещна края си, не мога да я упреквам за това.