Джоана Линдзи - Подаръкът

— Защо?

— Защото те обичам и с риск да изглеждам малко самонадеян — добави той със самодоволна усмивка, — знам, че и ти ме обичаш. А това означава, че всички деца, които ще създадем, независимо дали са по едно или две наведнъж, са плод на любовта ни и ще бъдат обичани и обсипани с нежни грижи. Аз ще ги обичам всичките, глупаво мое момиче. Никога не се съмнявай в това.

Тя отпусна с въздишка глава на гърдите му.

— Наистина се държах доста глупаво, нали?

— Като се има предвид къде ми се наложи да спя напоследък — сухо отвърна Джеймс, — ако нямаш нищо против, ще се въздържа от отговор на този въпрос.

Тя го целуна виновно по шията.

— Наистина съжалявам за това.

— И би трябвало.

Снизходителният му тон я подтикна да добави:

— Споменавала ли съм ти, че преди четири поколения в семейството ни е имало тризнаци?

— Знам, че очакваш да чуеш още едно „Мили Боже, Джорджи, ние няма да имаме, чу ли?“, но ще те разочаровам. А сега, ако не мислех, че се опитваш да ми отскубнеш крака…

Младата жена се изкиска, което малко или много бе потвърждение за намерението й.

— Ейми довърши ли с четенето на дневника? — попита внезапно Джорджи, тъй като тази вечер се бе качила по-рано в стаята си.

— Да. Нашата баба ни е направила удивителен подарък. Предпочитам да мисля, че това просто е било едно невероятно добро предположение от нейна страна, но кой би могъл да бъде сигурен.

— Господи, изглежда съм изпуснала доста, нали?

Джеймс кимна.

— Сигурен съм, че ще искаш да го прочетеш докрай, ако успееш да го измъкнеш от Джейсън. Имам чувството, че той ще иска първо да го прочете на един друг човек.

— На Моли?

— Значи и ти си забелязала? — засмя се Джеймс.

— Че той омеква винаги, когато тя е наблизо? Кой би могъл да не го забележи?

— Повечето от нас — сухо отвърна съпругът й.

— Свършихте ли с четенето тази вечер? — попита Моли, когато Джейсън си легна до нея.

— Извини ме, събудих ли те?

Тя се прозина и се сгуши по-близо до него.

— Не. Липсваше ми през последните нощи и затова се опитах да остана будна. Но не мисля, че щях да успея. Тъкмо се унасях.

Той се усмихна и я привлече към гърдите си. Не бе имал възможност да говори с нея, откакто отвориха Подаръка. Когато си лягаше през последните няколко нощи, тя вече бе заспала, а когато на сутринта се събуждаше, Моли вече бе станала. Тя винаги ставаше много рано. А с толкова много гости в къщата през деня бе невъзможно да останат само двамата, за да разменят по някоя и друга дума насаме.

Членовете на семейството му не биха обсъждали съдържанието на дневника пред слугите, за каквато всички смятаха Моли — с изключение на Дерек и съпругата му. Сега сред посветените бе и Джеймс, който знаеше истината за нея, че тя е майка на Дерек и единствената любов на Джейсън от повече от тридесет години. Затова Моли все още не знаеше нищо за написаното в дневника. Обаче за нея не бе тайна, че семейство бе прекарало по-голямата част от последните три дни в салона, за да слуша четенето на дневника. На няколко пъти бе надниквала в стаята и бе поклащала изненадано глава, че всички са все още там.

— Искам утре да си вземеш почивен ден и да го прочетеш — каза й Джейсън.

— Да си взема почивен ден? Не ставай глупав.

— За един ден ще се оправим и без теб, скъпа моя.

— Няма.

— Моли.

— О, добре — промърмори жената. — Бих могла да почакам и да го прочета след празниците, когато къщата няма да е толкова пълна, но признавам, че любопитството ме гризе. Още повече когато през целия ми живот дневникът е бил у мен, а аз никога не съм знаела какво представлява.

Той рязко се надигна и седна в леглото.

— През по-голямата част от живота ти? Кога го намери? И къде?

— Ами, и го намерих, и не съм. Искам да кажа, че ми го дадоха, когато бях още дете, на четири или пет години, не си спомням точно. Казаха ми какво да правя с него и кога да го дам, но не и какво представлява. И трябва да си призная, Джейсън, че това бе толкова отдавна, че съм го прибрала при някои стари свои вещи и напълно бях забравила за него.

— Но най-накрая си спомни?

— Е, не беше съвсем така. Това бе най-странното нещо, как го намерих отново — призна си тя.

— Какво искаш да кажеш?

Моли се намръщи, припомняйки си.

— Това беше, когато за пръв път се качих на тавана, за да извадя коледната украса. През целия ден имаше слънце и в помещението бе задушно и топло, затова отворих един от прозорците, за да се проветри. Щеше да влезе малко студен въздух, макар че навън нямаше вятър, а и да имаше, едва ли щеше да нахлуе само през един малък прозорец — или поне така си помислих. Въпреки това, когато се запътих към вратата с последната кутия, в стаята изведнъж нахлу силна вихрушка и събори всички неща.