Джоана Линдзи - Подаръкът

Думите бяха казани тихо, със задавен глас. Сълзите се стичаха безмълвно по страните на сър Уилям. Той бе прав, разбира се. Мария не би искала тя да скърби, не би искала и двамата да скърбят. Беше им го казала.

Анастасия заплака, но не за баба си, която най-после бе намерила покой и се бе освободила от болката и която не би искала да се проливат сълзи за нея, защото бе изживяла живота си пълноценно. Младата жена заплака за себе си, за собствената си самота…

Сър Уилям й помогна да изкопае гроба. Повечето силни и млади мъже от племето й предложиха помощта си, ала тя отказа. Прие единствено тази на англичанина. Другите бяха уважавали Мария през целия й живот, ала не я бяха обичали.

Според обичая всичко, което Мария притежаваше, бе погребано с нея или изгорено. Дори старият фургон бе запален. Но за две неща Анастасия пренебрегна традицията на циганите. Пусна на воля конете на баба си, вместо да ги даде да ги заколят, както обикновено се правеше, когато не се страхуваха, че властите ще се намесят. Освен това запази пръстена, подарък на Мария от първия й съпруг.

„Първият ми съпруг бе мъжът, когото най-много съм обичала — често бе казвала Мария, докато двете седяха вечерно време край огъня и баба й разказваше за многото мъже, които беше познала и се бе омъжила през годините. — Той ме дари с майка ти.“

Пръстенът имаше малка стойност и бе само една евтина дрънкулка, но за баба й и дядо й бе скъп я само заради това Анастасия щеше да го запази.

Уилям искаше да отиде до Харвес, за да поръча надгробен камък. Анастасия му обясни последната воля на баба си.

„Тялото ми ще почива тук, а споменът за мен ще бъде скътан в душата ти, дете мое — й бе казала Мария през същата нощ, когато й бе признала, че умира. — Обаче искам името ми да остане само за мен. Ако трябва да почивам тук, далеч от родната си земя, нека никой не знае за това.“

— Някой ден ще сложа камък — каза Анастасия на сър Уилям. — Но няма да изпиша името й.

През същата нощ всички от племето оставиха храна на гроба. Това бе обичай, който се спазваше от членовете на семейството на починалия. Ако го пренебрегнеха, мъртъвците се връщаха, за да порицаят близките си. Това не бе задължение на приятелите или на познатите, а само на най-близките роднини. Въпреки това всички от племето почитаха Мария като член на семействата си.

— Ще се забавляваме страхотно! Не можем да ти се отблагодарим, Уилям, задето си се сетил за нас и ни позволяваш да ти помогнем.

Сър Уилям се изчерви и промърмори нещо, което накара трите жени да се изкискат. Анастасия, която ги наблюдаваше, прикри усмивката си.

По пътя до Лондон се бе наслушала за тези дами. Те били скъпи приятелки на Уилям, с които се познавал от детинство. Били приблизително на неговата възраст, но водели активен обществен живот. Сестри по избор, както с обич ги наричаше, а очевидно и те изпитваха същите чувства към него.

Виктория Сидънс беше вдовица — за четвърти път, а последният й съпруг я бе оставил изключително богата и с благородническа титла. Дълги години нейният салон бе един от най-известните и посещавани в Лондон и продължаваше да е такъв. Беше чест да получиш покана за някоя от сбирките й.

Рейчъл Бесбъроу също беше вдовица, макар че не бе имала толкова съпрузи. В продължение на петдесет години бе женена за един маркиз, преди той да се пресели в по-добрия свят. Имаше доста голямо семейство — деца и внуци, но никой от тях не живееше с нея и затова тя често гостуваше на приятелките си.

Елизабет Дженингс никога не се бе омъжвала и навярно бе най-старата „стара мома“, която съществуваше, или поне тя така шеговито наричаше самата себе си. Не че това я притесняваше. Тя бе по-голямата сестра на Рейчъл и затова никога не й бе липсвало семейство, което да обича.

Тази сутрин трите се бяха събрали в просторната гостна на лейди Виктория на Бенет стрийт, където бяха отседнали Уилям и Анастасия, откакто миналата седмица пристигнаха в Лондон. Анастасия се бе изправила на един стол, понасяйки второто, и както се надяваше, последно посещение на личната шивачка на лейди Виктория. Гардеробът й с елегантни рокли, който й бе обещал сър Уилям, бе вече почти попълнен.

Тези дрехи бяха последното, което дамите чакаха, за да „пуснат“ Анастасия сред бурните вълни на лондонското общество. Лейди Рейчъл бе съставила списък, който ежедневно се допълваше, на всички места, където Анастасия трябваше да бъде „видяна“. Лейди Елизабет си бе съставила друг списък на добре познати клюкарки, които вече бе започнала да посещава.