Джоана Линдзи - Подаръкът

Кристофър примигна и се усмихна на себе си. Тя беше права, разбира се. Нямаше нищо лошо в това да го нарича с галено име. Освен това, когато я гледаше как се движи из стаята гола, както в момента, не си струваше да се оплаква от каквото и да е.

Стана от леглото, за да се облече. Когато свърши, я погледна отново и видя, че е облякла блестящия си костюм от предишната вечер, който щеше да привлича много повече погледите, отколкото му се нравеше.

— Нямаш ли никакви други дрехи? — попита.

— Миналата вечер не ми даде никаква възможност да си събера багажа, Кристоф. Имам само платнената си торба, която баба ми успя да ми хвърли, преди да препуснеш в галоп от лагера с онзи твой луд жребец.

Напомнянето, че миналата вечер не се бе държал като истински джентълмен, го накара до се намръщи.

— Днес ще те заведа в лагера, за да си вземеш нещата… и може би после ще отидем до града, за да ти купя нещо по… нормално за обличане.

Думите му я накараха да повдигне вежди.

— Смяташ, че моите дрехи не са нормални?

— Е, със сигурност са. — В тона му прозвучаха помирителни нотки. — Просто те са… ами…

Не можа да намери подходяща дума, която да не я обиди. Ала тя я намери и не бе трудно да се досети, че наистина се бе обидила.

— Може би прости? Селски? Подходящи само за цигани и скитници?

— Не е нужно да се обиждаш, Анастасия. Дрехите ти са били напълно подходящи, когато си живяла по пътищата. Но отсега нататък ще водиш съвсем различен живот. Това е съвсем просто.

Жената се намръщи. Не изглеждаше никак умилостивена.

— Ще ти е трудно ли да ме приемеш такава, каквато съм, Кристоф?

— А каква си ти?

— Циганка.

— Наполовина циганка или поне ти така заяви.

Тя махна пренебрежително.

— Аз съм била отгледана като циганка, а не като рускиня. Може и да не мисля като повечето циганки, но все още съм една от тях.

Младият мъж приближи към нея и я прегърна.

— Нали нямаме първата си разправия?

— Нямаме ли?

— Не. Забранявам го.

Анастасия се отдръпна и се вгледа в очите му.

— Ще направя някои отстъпки, за да се приспособя към теб. Ти ще трябва да направиш същото. По този начин ще можем да постигнем съгласие за всичко. Честно ли е?

— Ти имаш доста необикновен поглед върху нещата и не съм сигурен, че ще мога да свикна толкова бързо с него. Засега съгласна ли си да нападнем кухнята.

— Да ако това е начина да получим закуска. — Махна към вратата и направи поклон. — След теб… лорд англичанино.

Кристофър завъртя очи, бутна я пред себе си и игриво я тупна по дупето.

— Да не чувам повече подобно обръщение. Кристоф е напълно достатъчно.

— Щом настояваш — изкиска се младата жена.

Би било твърде пресилено да се надява, че ще продължат да се разбират толкова добре. Но няколко дни или седмици не бяха чак толкова невъзможно желание. Всъщност идилията им продължи само няколко минути, докато слязоха на долния етаж.

Като се замислеше за това, Кристофър бе длъжен да признае, че е можел да бъде много по-тактичен. Но нямаше навика да мери думите си, особено пред приятелите си. В крайна сметка на кого другиго, яко не на най-близките си приятели, можеше да се похвали с великолепната си придобивка?

Уолтър и Дейвид бяха такива, но му се искаше да не се бяха появили в коридора тъкмо когато слизаше по стълбите ръка за ръка с Анастасия, макар че тя бе няколко стъпки зад него. Естествено, двамата мъже не можеха да не я забележат, след като златистата й пола приличаше на горяща факла в нощта.

— Какво е това? — попита Дейвид, вперил поглед в Анастасия, макар че въпросът му бе отправен към Кристофър. — Значи ето къде си отишъл миналата нощ.

— Водиш я обратно в лагера? — предположи Уолтър, после се ухили. — Ще те придружим.

— Не съвсем — поправи го Кристофър. — По-късно ще я заведа да си вземе вещите, но отсега нататък тя ще остане с мен. Защото тя склони да остане при мен.

— О, смяташ ли, че е разумно това, Кит? — попита Дейвид. — Тя не е от онези жени, които стават за любовници, защото… хм, някак си не е типична за тази роля.

Анастасия издърпа ръката си от тази на Кристофър, но замислен за забележката на приятеля си, той като че ли не усети как пръстите й се изплъзнаха от неговите.

— И какво общо има типичното с всичко това? Имал съм „типични“ жени, Дейвид, и само за няколко дни са ми омръзвали. Също като на теб. Но това със сигурност няма да се случи с моята Ана. Освен това аз не съм я помолил да бъде моя любовница, за да я въвеждам в обществото, така че едва ли има значение дали е типична или не, не е ли така?