Джоана Линдзи - Подаръкът

— Значи вече си осигурил свещеник, който да ви даде благословията си?

Пак ли тези глупости!

— Това е абсурдно. Аз съм английски благородник, госпожо.

— Е, и? Тя е циганска принцеса и произходът й е не по-малко благороден от твоя. Ако я искаш, ще трябва да се ожениш за нея.

— Дойдох тук с друго приемливо предложение — сковано изрече той.

— Така ли? Такова, което би я накарало да се откаже от годеника си, който е един от нас и чийто баща е нашият баросан и вече е платил годежната цена?

Кристофър се напрегна и се изпълни с гняв, какъвто не бе изпитвал никога досега.

— Кой е този циганин?

— Хубавецът, който се е облегнал на онова дърво, — този, който тази вечер ще танцува танана с нея. Наистина си късметлия, англичанино, че дойде навреме, за да видиш този танц.

В думите „ще танцува с нея“ имаше някакво скрито значение, което замъгленият му мозък не можеше да отгатне. Видя, че мъжът се изправи и тръгна нанякъде. Проследи го с поглед и замря. Съзря девойката, обсебила мислите му, и дъхът му секна при вида на чувствената й красота.

Тя носеше къса бяла блуза, която падаше под заоблените й рамене. Дълбокото деколте бе украсено с дантелени къдрички, обсипани с малки златни пайети. Дългата й широка пола бе от тънка златиста материя, поръбена с широка златна лента, която се извиваше и блестеше при всяко движение. Единственото й бижу бяха дългите обеци, които се полюшваха съблазнително от двете страни на грациозната й шия. Блестящата й черна коса бе покрита с бял шал, също обсипан с малки златни пайети.

Тя искреше от главата до петите. Беше красива. Не забеляза Кристофър. Погледът й бе прикован в младия циганин, тя вдигна ръце и танцът започна…

Циганинът наистина бе красив, висок, строен, с грациозни и гъвкави движения, В сравнение с него Кристофър се почувства прекалено едър и тромав. Танцът бе омагьосващ. Двамата не откъсваха погледи един от друг, без значение колко се усилваше темпото. Това бе танц на страстта, на изкушението, на двама любовници, които флиртуваха, дразнеха се, предлагаха, отдръпваха се, обещаваха…

— Той не може да я има. Забранявам го твърдо — заяви Кристофър, доказвайки колко е пиян.

Нищо чудно, че старата жена му се изсмя.

— Не можеш да го забраниш, англичанино. Можеш само да го предотвратиш, като ти сам се ожениш за нея.

— Не мога да се оженя за нея, госпожо.

Чу се дълга и тежка въздишка.

— Тогава престани да си мислиш, че можеш да я имаш. Наслади се на танца, а после си върви. Утре сутринта ще напуснем земите ти.

Не бе откъснал поглед от момичето от мига, в който се бе появило, не го направи и сега. Ала думите на старата жена го изпълниха с неочаквана паника, която го обзе като вихър. Те си тръгваха… тя щеше да си замине? И той никога повече нямаше да я види? Невъзможно! Тя щеше да се съгласи да му стане любовница. Ще й купи всичко, което си пожелае, ще й даде всичко… с изключение на брачно свидетелство. Как би могла да не се съгласи?

Ала колкото й да му се искаше да повярва, че парите ще разрешат всичко, не можеше да разчита, че ще имат успех, когато си имаше работа с толкова различни хора. Не беше в свои води. Кой друг освен тези чужденци можеше да си помисли, че той ще се ожени за нея, просто така, пренебрегвайки факта, че е благородник, а тя е само една обикновена скитница? Е, не беше съвсем обикновена. Да, беше невероятно красива и желана, ала това нямаше нищо общо с брака. Той просто не можеше да го направи.

А защо не?

Въпросът го стресна. Имаше нужда от още едно питие. Това поне не бе трудно. Лордът измъкна бутилката от джоба на сакото си, отвори я и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от вълшебното видение.

Тя бе желанието. Тя бе страстта. Танцуваше като ангел. Танцуваше като блудница. Господи, колко много я искаше. Никога не бе пожелавал нищо толкова силно, както тази циганка. Тя го караше отново да се чувства жив. Беше минало толкова време, откакто го бяха изпълвали подобни чувства. Трябваше да я има. Без значение какво ще му струва, трябваше да я има…

Стенанието го събуди. Кристофър не разбра откъде идва, докато не го чу и осъзна, че той бе този, който пъшкаше. Главата му се цепеше. Имаше жесток махмурлук и тъкмо това заслужаваше, след като бе изпил толкова много ром. Не беше обичайното му питие, но вчера бе искал нещо по-силно, а в къщата не бе останало нищо друго — да не забрави днес да се погрижи да попълни запасите.

— Мога да ти помогна.