Джоана Линдзи - Подаръкът

— Не? — повдигна златистите си вежди. — Тогава какво отгатваш, за да си гадателка?

— Виждам хората такива, каквито са, и може би мога да им помогна да се видят в по-ясна светлина, за да могат да поправят собствените си недостатъци и да бъдат щастливи.

Странното й твърдение го развесели.

— Аз се познавам достатъчно добре.

— Нима?

Въпросът й прозвуча толкова многозначително, че той се замисли. Ала бързо пропъди надигналото се любопитство. Не можеше до бъде измамен. Тези хора си изкарваха прехраната, като се възползваха от невежеството и суеверието. А той не бе нито невеж, нито суеверен. Освен това искаше от нея нещо съвсем друго, което тя все още не бе споменала.

— Нямам нищо против да похарча няколко монети — безцеремонно заяви мъжът. — Сигурно притежаваш нещо, което да ми продадеш — нещо, което наистина би ме заинтересувало?

При тези думи погледът му се плъзна по тялото й и бе съвсем ясно за какво говори. Това бе поглед, който би бил обиден за една дама. Но момичето не изглеждаше обидено. Всъщност тя се усмихна, сякаш бе доволна, че е събудила такова желание. Тъкмо затова отговорът й го смая.

— Аз не съм за продан.

Почувства се сразен. Мисълта, че не може да я има никога, не му бе минавала през ума. Чувствата му се разбунтуваха; отказваше да приеме „не“ за отговор.

За няколко минути изгуби дар слово и затова тя добави:

— Което не означава, че не можеш да ме имаш…

— Чудесно! — оживен се англичанинът, ала тя вдигна ръка, за да може да довърши.

— Както и да е, предполагам, че условието едва ли ще ти хареса, така че няма смисъл да го обсъждаме.

За човек, чиито емоции от дълго време бяха мъртви, Кристофър не знаеше как да се справи с тази циганка, която сякаш си играеше с него и ту го издигаше в небесата, ту го пускаше на земята.

Намръщи се и когато заговори, тонът му никак не бе любезен.

— Какво условие?

Тя въздъхна.

— Защо да го споменавам, когато ти никога няма да се съгласиш?

Извърна се от него и се надигна, сякаш искаше да си тръгне. Той я сграбчи за ръката. Щеше да я има. Но внезапно в гърдите му се надигна гняв, защото тя очевидно го дразнеше, за да повиши цената си.

— Колко ще ми струва? — процеди лордът.

Тонът му я накара да примигне, но не се опита да успокои гнева му, а вместо това попита:

— Защо всяко нещо трябва да си има цена, лорд англичанино? Ти сгреши, като реши, че съм като другите жени. Да излъжеш един гаджо, за тях не означава нищо, това е само още един начин да напълниш тенджерата с храна.

— И какво те прави различна?

— Аз съм само наполовина циганка. Баща ми е бил благородник като теб, ако не и повече, защото е бил княз в своята страна. От него съм наследила различни правила и едно от тях е, че нито един мъж няма да ме докосне, ако не се ожени за мен. Сега разбираш ли защо ти казвам, че няма смисъл да го обсъждаме? Ти не само трябва до се съгласиш да се ожениш за мен, но ще трябва да убедиш баба ми, че ме заслужаваш, а не виждам как ще стане нито едното, нито другото. Сега, ако ме извиниш…

Нямаше намерение да я остави да си отиде. Разбира се, бракът с нея бе невъзможен, както тя самата осъзнаваше. Баща й бил княз, как ли не! Каква нагла лъжа! Въпреки това продължаваше да я желае. Сигурно съществуваше и друг начин да бъде негова. Просто трябваше да го открие, а затова бе нужно да я задържи и да я накара да говори.

— Разкажи повече за това умение „да виждаш“ някои неща — помоли мъжът.

Анастасия нямаше намерение да се церемони с него.

— Защо, след като се съмняваш в мен?

Лорд Малори й се усмихва с най-очарователната си усмивка, надявайки се да я умилостиви.

Девойката прехапа нерешително долната си устна. Сочна и изваяна устна.

Англичанинът отново почувства възбуда. Това момиче наистина го влудяваше с всяко свое движение. Изглеждаше дълбоко замислена. После се отпусна на възглавницата до него и го погледна в очите. Остана така втренчена дълго време. Той изпита странното усещане, че тя наистина прониква и в най-тъмните кътчета на душата му. Напрежението едва не го накара да изкрещи.

— Много добре — изрече накрая тя с благ тон. — Ти не си щастлив мъж. Но нещастието ти не е свързано с нищо конкретно. Всъщност в живота ти има много неща, които би трябвало да те направят щастлив, но не е така.

Не бе трудно да се отгатне скуката, която изпитваше. Приятелите му също бяха споменали за това, така че той не се изненада, че тя „вижда“ този негов проблем.

Раздразнен, че тя нарича „виждане“ това, което е очевидно за всеки, лорд Малори реши да я постави.