Джоана Линдзи - Подаръкът

Не че в Лондон имаше спешна работа или неотложни социални ангажименти. Просто никога не се почувства удобно в Хавърстон, всъщност чувстваше се потиснат и угнетен, ако останеше по-дълго.

Това бе мрачно и неприветливо място, с остарели мебели, покрити с калъфи в грозни кафяви цветове. Дори слугите бяха с мрачни и строги лица и никога не му казваха нещо повече от „Да, милорд“ или „Не, милорд“. Навярно можеше да смени мебелите, но защо да си прави този труд, когато нямаше желание да остава за по-дълго в Хавърстон, освен да прегледа счетоводните книги и да изслуша оплакванията на управителя си?

Хавърстон бе чудесно имение, голямо и с добри приходи, ала той не се нуждаеше от него, нито пък го бе искал. Вече притежаваше много хубаво имение в Райдинг, което също посещаваше доста рядко — просто не обичаше тихия и скучен живот в провинцията, както и титлата виконт. Но Хавърстон му бе даден в знак на благодарност заедно с новата благородническа титла, задето неволно бе спасил живота на краля.

Не му бе помогнал съзнателно. Всичко бе плод на чиста случайност, когато бе излязъл на пътя от затъналата си в калта карета тъкмо в момента, когато един подплашен кон профучаваше край него. Появата му стресна животното, което рязко спря и хвърли ездача си право в скута на Кристофър, а той се озова пльоснат в калта, затиснат от нещо доста тежко.

По някаква странна игра на съдбата, както доста често се случва, ездачът се оказа кралят, който ловувал в близките гори, когато конят му внезапно се подплашил от някакво малко животно. Крал Джордж, разбира се, му бе изключително благодарен за намесата, за която заяви, че била спасила живота му. И никой не можеше да му попречи да изрази тази благодарност с един доста щедър жест.

Управителят му, Артемус Уипъл, бе седнал от другата страна на бюрото и с жив интерес слушаше клюките, забравил напълно за работата. Кристофър трябваше да изрече името му два пъти, за да привлече вниманието му към последния си въпрос, който се наложи да повтори.

Уипъл бе едър и пълен мъж на средна възраст, който вървеше заедно с имението и Кристофър не виждаше належаща причина да го заменя с друг. Докато имението даваше приличен доход, както бе в момента, не можеше да го упрекне в нищо, макар че понякога разходите, които правеше, бяха доста стряскащи. Уипъл наистина винаги имаше готово извинение за всеки един от тях. Ала някои бяха толкова странни, че изискваха проверка.

— Петдесет лири за работници, за да разорат и засеят земите край фермата? Да не ги изписа от Америка?

Управителят забеляза сарказма в гласа на господаря си и лицето му пламна.

— Наистина, надниците им бяха много големи, но напоследък е изключително трудно да се наемат земеделски работници, които да работят тук. Носи се един глупав слух, че Хавърстон се обитава от дух и това била причината вие да не живеете постоянно в имението.

Кристофър отегчено вдигна поглед към тавана.

— Що за глупости!

— О — намеси се Уолтър Кийтс, — това е първото интересно нещо, което чувам, откакто съм пристигнал тук. И на кого се предполага, че е този дух?

Уолтър, който бе на двадесет и осем и бе най-младият от тримата приятели, бе този, който толкова ненавиждаше самата мисъл за брак. В момента напудрената му перука се бе килнала на една страна, след като я бе почесвал разсеяно през последния един час. Макар че перуките, при това напудрените, напоследък се носеха само при официални случаи, Уолтър подражаваше на по-старата аристокрация и никога не напускаше тоалетната си стая без перука. Всъщност това бе чиста суетност и нищо повече, защото неговата обикновена кафеникава коса не му придаваше този представителен вид, както напудрената перука, която чудесно подхождаше на живите му зелени очи.

— На кого ли? — попита Уипъл младия лорд с неразбиращ поглед, сякаш не бе очаквал, че обяснението му ще бъде подложено на по-подробно разискване. Всъщност Кристофър рядко го разпитваше допълнително относно дадените обяснения.

— Да, на кого? — настоя Уолтър, поставяйки управителя в доста неудобно положение. — След като мястото е обитавано от дух, то този дух е на някой живял тук преди, нали?

Лицето на Уипъл придоби морав оттенък и той сковано изрече:

— Наистина не знам, лорд Кийтс. Не обръщам особено внимание на суеверните бръщолевения на селяните.

— Нито пък това има някакво значение — добави Кристофър. — Тук няма никакви духове.

— Толкова си лишен от въображение. Кит — въздъхна Уолтър. — Ако моят дом криеше някаква история, свързана с духове, аз обезателно щях да искам да знам всичко за нея.