Джоана Линдзи - Подаръкът

— Не смятам тази къща за свой дом, Уолтър.

— И защо не?

Кристофър сви безгрижно рамене.

— Градската къща в Лондон винаги е била моят дом. Това имение е само едно място… едно задължение.

Дейвид Ръдърфорд, не толкова богат, колкото приятелите си, поклати глава.

— Кой друг, освен Кит, би смятал подобно имение само за едно обикновено място. Признавам, че изглежда малко мрачно и запуснато, но в него има големи възможности.

Дейвид, на тридесет години, не бе толкова отегчен от живота, както Кристофър, който бе на тридесет и две. С черната си коса и светлосивите си очи той бе красавец и по най-взискателните стандарти. Напоследък по-голямата част от интересите му бяха съсредоточени върху жените, обичаше новостите и винаги бе готов да се впусне в авантюра, особено ако обещаваше да е опасна.

Кристофър искаше и той да изпитва същите вълнения, ала през последната година бе изпаднал в някаква странна апатия и изглежда нищо не бе в състояние да възбуди интереса му. Беше започнал да осъзнава, че се чувства отегчен от живота. Това бе все по-задълбочаваща се скука, която се отразяваше върху цялото му поведение.

Родителите му бяха починали, когато беше твърде млад, и тъй като нямаше никакви други роднини, бе отгледан от фамилния адвокат и слугите, които навярно му бяха създали по-различен поглед върху нещата. Не намираше за забавно това, което правеха приятелите му. Всъщност намираше много малко забавни неща в живота си и тъкмо заради това отегчението му бе станало толкова забележимо.

— Каквито и възможности да притежава Хавърстон, те зависят от времето и желанието — уморено отвърна Кристофър.

— Ти разполагаш с време — изтъкна Уолтър. — Значи ти липсва желание.

— Точно така — изрече Кристофър, придружавайки думите си с многозначителен поглед, с който се надяваше да сложи край на тази дискусия, но за по-сигурно добави — А сега, ако ме извиниш, имам да върша работа. Бих искал да се върна в Лондон преди настъпването на есента.

Тъй като дотогава имаше още месец, сарказмът му бе забелязан, и след като си размениха обидени погледи, двамата джентълмени се върнаха отново към обсъжданите клюки. Ала Кристофър едва бе свел поглед към следващата колона от цифри в счетоводната книга, когато вратата се отвори и икономът обяви, че са дошли неочаквани посетители от Харвес Таун.

Преди няколко години, по време на първото му идване в Хавърстон, кметът, преподобният Бигс, и господин Станли, най-възрастният член на градския съвет на Харвес, се бяха появили, за да поздравят Кристофър с „добре дошъл“. Оттогава не ги бе виждал нито веднъж, след като не бе имало повод да посети близкия град, докато пребиваваше в имението. Лорд Малори не можеше да си представи какво ги бе довело в дома му в толкова късен час. Те не го оставиха дълго да се чуди и минаха направо на въпроса.

— Днес в земите ни имаше нашествие, лорд Малори.

— От банда неблагочестиви крадци и разпространители на греха.

Уолтър се хвана за думата „неблагочестиви“ и попита:

— Да разбирам ли, че тези са по-различни от благочестивите крадци?

Въпросът му бе подчертано саркастичен, но добрият свещеник го взе на сериозно и сковано отвърна:

— Езичниците обикновено са различни, милорд.

Дейвид пък се заинтригува от определението „разпространители на греха“.

— И какъв по-точно грях разпространяват?

Но Кристофър, раздразнен от поредното прекъсване на работата му, рязко попита:

— И защо идвате при мен? Защо просто не сте арестували тези престъпници?

— Защото не сме ги хванали да крадат. Те са много умни, тези езичници и безбожници.

Кристофър нетърпеливо махна с ръка, защото още не бе получил отговор на въпроса си.

— Като кмет вие имате право да ги помолите да напуснат града. Затова повтарям — защо сте дошли при мен?

— Защото циганите не са се установили в нашия град, лорд Малори, а са направили лагера си върху вашата собственост, където ние нямаме официални правомощия.

— Цигани? О, значи такъв грях — засмя се Дейвид и си спечели неодобрителен поглед от преподобния.

— Да разбирам ли, че искате от мен да ги помоля да си тръгнат? — попита Кристофър.

— Разбира се, че точно това иска, Кит. Двамата с Уолтър ще дойдем с теб, за да ти помогнем. Не можем да те оставим да отидеш при тях сам, нали? Дори не си го и помисляй.

Кристофър завъртя очи. Приятелите му си бяха намерили забавление и съдейки по изражението на лицата им, нямаха търпение да се впуснат в новото начинание.