Джоана Линдзи - Подаръкът

Винаги когато Анастасия споделяше с Мария чувствата си по този въпрос — отвращението и нежеланието си да бъде докосвана от различни мъже, — баба й обвиняваше за това бащината й кръв. През годините много неща бяха приписвани на баща й, някои лоши, а някои добри. Когато не можеше да измисли подходящ отговор на въпросите на внучката си, Мария използваше баща й като извинение за всичко.

Мислите препускаха бясно в главата на младото момиче, докато очакваше лошите новини на баба си. Ако поискаше, можеше да се досети, но не желаеше да знае, поне засега. Продължаващата тишина отначало й подейства като успокоителен балсам; тя не вещаеше беда. Ала продължи твърде дълго. Напрежението започна да става непоносимо.

Накрая Анастасия не можа да издържи и попита:

— Какво има, бабо? Какво е това, което не искаш да ми кажеш?

Последва дълбока въздишка.

— Нещо, което отлагах твърде дълго, дете. Всъщност две неща, които ще те разстроят и ще ти причинят мъка. Мъка, за която си прекалено млада, за да се справиш. Рязката промяна, която ще настъпи в живота ти, е това, което силно ме тревожи и ето защо искам да тя стане по-скоро, докато съм още тук, за да ти помогна.

— Предчувстваш ли нещо?

Мария тъжно поклати глава.

— В този случай наистина ми се иска да можех да знам бъдещето. Но бъдещето ти е в твои ръце и ти сама трябва да вземеш решението. Не знам дали ще бъде за добро или за лошо, ала трябва да бъде взето.

Сега Анастасия разбра за какао говори Мария, За брака й, или по-скоро, за бъдещия й съпруг.

— За Николай ли се отнася?

— Да, за твоя брак. Трябва да те видя уредена още тази седмица. Повече не може да се чака.

Анастасия се паникьоса.

— Но денят, който ти си определила, е чак след два месеца!

— Това не може да чака дотогава.

— Но ти знаеш, че го мразя, бабо!

— Да, и ако го знаех, преди да бях приела годежната цена, досега щеше отдавна да си се омъжила за друг. Но Иван, този лукав син на Сатаната, дойде при мен още когато бе едва на седем години, пет години преди да достигнеш необходимата възраст за женене, дълго преди да осъзнаеш, че Николай не е за теб. Иван не искаше да рискува някой друг да го изпревари и да те вземе за сина си.

— Тогава съм била толкова малка — горчиво рече Анастасия. — Не разбирам защо толкова е бързал. Можел е да изчака, докато порасна достатъчно, за да мога сама да реша дали да се омъжа за сина му.

— Ах, но виждаш ли, тогава бяхме на гости на едно друго племе. И неговия баросан прояви прекалено голям интерес към семейството ти, задаваше твърде много въпроси за теб. Иван не беше глупав. Още същата вечер те поиска за сина си. Другият баросан те поиска на следващата сутрин, закъсня само с няколко часа. Дълго след това Иван злорадства по повод на случилото се.

— Да, чувала съм го.

— Е, време е да се сложи край на злорадството му. Винаги е използвал нечестни начини да задържи мен и семейството ми сред племето му заради нашата дарба да предугаждане съдбата. Никога не съм ти го казвала, но когато майка ти обяви, че отива да живее с нейния гаджо, Иван дойде при мен и ми се закле, че по-скоро ще я убие, отколкото да й позволи да погубва таланта си за тези, които не са от нашата кръв — освен ако аз не се съглася да родя друго дете, за да я заменя. По онова време вече бях преминала детеродната възраст, но мислиш ли, че онзи глупак се сещаше за това? — презрително изсумтя Мария. — Разбира се — ухили се старицата. — Никога не ми е било трудно да излъжа Иван Лаутару.

— А след това не те ли преследва да изпълниш обещанието си?

— Не, не се наложи. Много скоро узнахме, че майка ти е бременна с теб и Иван реши, че тя ще се върне при нас с детето. Ето защо не напуснахме онази област. Никога не сме оставали толкова дълго на едно място.

— Но защо сега искаш да се омъжа за Николай? През всичките тези години ти ми помогна да избягна този брак. Какво е променило мнението ти?

— Мнението ми не се е променило, Ана. Не казах, че трябва да се омъжиш за Николай, казах само, че трябва да се омъжиш.

Очите на девойката се разшириха от изненада. Подобна мисъл не й бе хрумвала.

— Да се омъжа за някой друг? Но как бих могла, след като за мен вече е платена годежна ценя?

— Да се омъжиш за някой от племето? Не, не можеш! Това ще бъде смъртоносна обида за Иван. Николай също никога не би приел подобна обида. Той ще убие всеки, когото избереш. Но един гаджо е нещо съвсем друго.

— Един гаджо — невярващо повтори Анастасия. — Един чужденец, който няма да е от нашата кръв? Как можеш дори да го предложиш?