Джоана Линдзи - Подаръкът

— Ейми се усмихна на чичо си и последва съвета му. Но никой не очакваше това, което се разкри пред очите им. Подаръкът все още оставаше неразгадаем — беше заключен с железен катинар.

Тишината, надвиснала в стаята, докато всички се взираха смаяно в катинара, най-после бе нарушена от сухия коментар на Джеймс:

— Да разбирам ли, че никой от вас няма ключ?

Подаръкът бе обвит плътно в дебела кожа, състояща се от изрязани триъгълни парчета, всяко от което завършваше с метален пръстен, захванати с голям катинар. Кожата изглеждаше доста стара. Катинарът бе ръждясал, което означаваше, че също е стар и очевидно това, което се намираше под него, също бе толкова старо.

Всичко потвърждаваше предчувствието на Ейми, че по някакъв начин Подаръкът може би е свързан с Ана Малори. Въпреки това все още никой нямаше представа какъв бе, нито кой го бе сложил там. По формата можеше да се допусне, че е книга, но защо някой ще заключва една книга? По-вероятно бе да е кутия във формата на книга, в която бе поставен някакъв предмет. Ейми бе убедена, че този предмет разкриваше истинския произход на Ана Малори. Тя се опита да повдигне едното парче, но то бе твърде кораво и много здраво пристегнато с катинара.

— Предполагам, че щеше да бъде много просто, ако имаше и ключ — въздъхна Реджи.

— Кожата е била изрязана, за да може да обвие предмета. Може да се опитаме да я разрежем и да го развием — изтъкна Дерек.

— Много разумно предложение — съгласи се Джеймс, протегна ръка и измъкна един кинжал, пъхнат в ботуша му. Жестът, разбира се, предизвика учудено повдигане на вежди от страна на Антъни, но Джеймс само сви рамене. — Старите навици умират най-трудно.

— Точно така, а в младите си години ти имаше доста лоши навици, нали? — отбеляза Антъни.

— Ще си вадим мръсното бельо на показ или ще се опитаме да разберем какво има в кутията? — скастри го Джеймс.

— Разбира се, че ще отворим кутията, старче. Хайде, срязвай кожата.

Оказа се, че не е толкова лесно. Отделните парчета бяха толкова стегнати, че кинжалът не можеше да се подпъхне, за да среже коравата кожа. Накрая, благодарение повече на силата на Джеймс, отколкото на острието, кожата се откъсна от пръстените и катинарът бе махнат.

Той подаде предмета на Ейми. Тя незабавно се зае да разгъва кожените парчета. Накрая извади Подаръка. В крайна сметка се оказа книга с кожена подвързия, върху която обаче нямаше надпис. Отгоре имаше сгънат пергамент, който падна на пода.

Макар че половин дузина ръце се протегнаха, Дерек го вдигна пръв, разгъна го и след един бегъл поглед рече:

— Мили Боже, Ейми, твоите „предчувствия“ не са празна работа, нали? Надявам се, че не си се обзаложил на много голяма сума, Джеръми.

Братовчед му се засмя.

— Тя не се интересуваше от печалбата, а само се обзаложи, че ще спечели. Винаги печели, ако още не си го забелязал. Тези дни ще трябва да я заведа на някое от надбягванията. Не се съмнявам, че ще затъмни дори Пърси, който се слави, че винаги познава победителите.

Пърси бе стар приятел на семейството, поне на по-младите. Той бе близък с Никълъс и Дерек, а след това се бе сприятелил и с Джеръми, когато преди години Дерек взе под крилото си новооткрития си братовчед.

— Ако веднага не кажеш какво пише в това писмо, Дерек Малори, здравата ще те ритна, не се шегувам! — нетърпеливо заяви Реджи.

Двамата с Дерек бяха повече като брат и сестра, отколкото братовчеди. Бяха отраснали заедно след смъртта на майката на Реджи и през годините тя го бе ритала доста често, така че той побърза да отговори:

— Това е дневник, който те са написали заедно, нещо като семейни история. Струва ми се, че е било много мило от тяхна страна, като се има предвид фактът, че не е останал нито един жив човек, който ги е познавал… искам да кажа отблизо.

Подаде листа на Реджи, която го прочете на глас.

На нашите деца и на техните деца и внуци. Този дневник, който оставяме, може да се окаже изненада, а може би не. Това не е нещо, за което сме говорили пред другите, не сме го казали дори на нашия син. А и не сме сигурни дали ще имаме други деца, с които да споделим нашите преживелици.

Знайте, че не бе никак лесно да убедя моя съпруг да изложи мислите си в този дневник, защото той смята, че не го бива в писането. Накрая трябваше да му обещая, че няма да чета неговата част и той ще може свободно да опише някои свои чувства и преживявания, с които аз може да не съм съгласна или за които да му се подигравам. Той ми даде същото обещание; затова, след като свършихме този дневник, ние го заключихме със здрав катинар и хвърлихме ключа.