Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Новото ми положение — промълви горчиво тя.

Хаким се изчерви, но смело продължи:

— Нима очаквахте нещо друго след всичко, което ви разказах?

Тя сведе поглед.

— Не. Но не мога ли да задържа поне личните си вещи? Четката за коса или…

— Нищо, лала Робинята отива гола и боса при новия си господар, за да му бъде благодарна за онова, което ще благоволи да й подари.

Шантел гордо изправи глава. При мисълта, че трябва да се прости с единствените вещи, които й напомняха за родината, гневът й избухна с нова сила.

— Тази традиция цели да разруши из основи самочувствието и самоуважението на жената, да не говорим въобще за гордостта й — процеди презрително тя. — Сигурно трябва да се моля, за да получа нещо за ядене или за да си сменя бельото? Няма да го направя, нали знаете! В никакъв случай няма да прося!

— Ще получавате всичко необходимо, без да става нужда да се молите — отвърна търпеливо Хаким. — Защо не се постараете да запомните поне малко от онова, което ви говорих?

— Защото го мразя! Защото вашите традиции искат да ме унищожат!

— По-лесно ще забравите предишния си живот, ако не притежавате нищо, което да ви напомня за него. Ще се примирите…

— Никога!

— Напротив, лала — въздъхна Хаким. — Това е неизбежно.

Рахмет Заде чу гласа на англичанката. Бяха го изпратили на пристанището да разпита за пътниците на английския търговски кораб, който тази сутрин беше хвърлил котва. Не за първи път изпълняваше тази задача. Паднеше ли мрак, тръгваше да събира сведения. От три седмици насам задаваше все едни и съши въпроси на капитаните на чуждоземните кораби, и винаги нощем, когато повечето пътници бяха слезли на брега. Пращаха Рахмет на пристанището едва когато човекът, очакван нетърпеливо от Омар Хасан, не пристигаше.

Такава задача беше под достойнството му, мърмореше Рахмет. Неговата длъжност беше да надзирава дворцовата стража. Всеки от любимците на Омар можеше да зададе тези безсмислени въпроси, но везирът избра именно него. Подобно поръчение не му нравеше чест. Може би щеше да се почувства поласкан, ако му бяха казали защо е необходимо да разпитва капитаните, но везирът не считаше за нужно да дава обяснения на подчинените си.

Рахмет имаше усещането, че с подобна задача Омар Хасан иска да го накаже, макар че нямаха в какво да го укорят, и това го гневеше. Не беше в най-добро настроение, когато звукът на сърдит женски глас го накара да спре насред път и да се ослуша.

Тъй като понякога чуваше английска реч, веднага разбра на какъв език говори жената. За съжаление преводачът, когото беше взел със себе си при разговора с английския капитан, беше изчезнал набързо през градските порти, подплашен от лошото настроение на господаря си.

Рахмет смаяно установи, че английският глас идва откъм друг кораб, една от пиратските черупки на Хамид Шариф, която тази сутрин беше влязла в пристанището с товар роби. Нямаше разумна причина, която да накара една англичанка да пътува с пиратски кораб и да остане на борда чак до среднощ, когато стоките бяха разтоварени в родното пристанище и всички бяха отишли да почиват. Освен това на палубата беше запалена светлина, няколко от кабините също бяха осветени и мигащите пламъчета хвърляха златни отблясъци върху тъмната вода.

Любопитството на Рахмет веднага се събуди. Рядко се случваше англичанки да бъдат довеждани в града като пленнички, а тук очевидно ставаше въпрос за заловено от пиратите момиче. Но защо ли не го свалиха на сушата заедно с останалите роби?

Една от задачите на Рахмет беше да съобщава на Омар Хасан за всичко необичайно, колкото и незначително да беше на пръв поглед. Особено през тези напрегнати седмици когато извършителите на покушенията все още не бяха разкрити. А това събитие беше наистина необикновено.

Внезапно Рахмет се плесна с длан по челото. Как можеше да бъде такъв сляп глупак! Може би именно тази жена беше причината, поради която великият везир го пращаше да разузнава на пристанището. Може би Омар Хасан очакваше вест от англичанката, но не искаше Рахмет да знае за какво се отнася. А и не беше нужно да му обяснява кого да търси, защото много добре знаеше, че съгледвачът ще съобщи за пристигането на всяка чужденка.

След като си направи тези заключения, много по-приятни от мисълта за наказание, Рахмет се промъкна към градските порти. Спря край стражите, обърна се с лице към пиратския кораб и се опита да узнае нещо от двамата пазачи. Но те не му казаха кой знае колко, защото бяха застъпили на пост едва след вечерната молитва.