Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Джамил стана прекрасен владетел не само по характер, а и по външност и дори последната наложница го обожаваше. Беше наследил от баща си високия ръст и катраненочерните коси, скрити обикновено под снежнобял тюрбан. Брадата му растеше буйна и гъста — гордост за повечето мюсюлмани. От майка си беше наследил високите скули и изписаните вежди, докато силната брадичка и орловият нос бяха на баща му. Но очите бяха същите като на лала Рахин. Това не бяха очи на турчин или на арабин, това бяха истински европейски очи, които придаваха изискан вид на източния владетел и вдъхваха доверие на чуждоземните дипломати.

Джамил беше престанал да приема представителите, на европейските държави едва отскоро. Само веднъж седмично се срещаше със съветниците си, за да уреди неотложните въпроси. С всичко останало се занимаваше Омар. За голямо облекчение на великия везир младият владетел и този път беше проявил държавническа мъдрост, макар че ограниченията, наложени заради собствената му сигурност, от ден на ден все повече късаха нервите му. Той беше първият, който забеляза, че уравновесеният му характер се променя в отрицателна посока, че способността му да преценява разумно е намалена и лесно може да го доведе до вземане на погрешни решения — или дори дотам, че да обиди някого, на когото в никакъв случай не е искал да стори зло. Затова Джамил с готовност беше преотстъпил повечето от правата си на Омар.

— Още отрано слухтите из салоните, а, Омар? — попита шеговито Джамил.

— Така си е — засмя се тихо великият везир.

— Какво има?

— Нищо важно — отговори Омар. — Мислех си, че не би било лошо да купите още една робиня за харема.

— Не мога да повярвам на ушите си — изръмжа със смръщено чело Джамил. — Нима ме съветвате…

— Изслушайте ме докрай, господарю — помоли Омар и отстъпи назад, за да погледне Джамил в лицето. Поради високия му ръст това беше невъзможно от близко разстояние и Омар винаги разговаряше с него отдалече. Великият везир обичаше Джамил като собствен син и вярваше, че чувствата им са взаимни, затова мрачното лице на младия владетел изобщо не го уплаши. — Знам, че според вас харемът е препълнен с жени, но искам да ви напомня, че новата няма да бъде за вас.

Строгото лице на Джамил моментално се разведри.

— Да не искате да ви купя робиня и да я скрия в харема си? Пак ли се оплаквате от жените си, стари приятелю?

Омар избухна в смях.

— О, не, господарю, не е за мен. Мислех си за един друг наш приятел, който сигурно ще я поиска. Казаха ми, че е англичанка, затова ви я предлагам. Снощи я отвели тайно в къщата на Хамид Шариф. Иска да я скрие от очите на света, а това означава, че или е грозна като смъртта и той се срамува от нея, или е толкова красива, че народът на тълпи ще се стече да я гледа. Вече сме виждали такива неща, нали? Този път Хамид няма да я предложи първо на вас, защото през изминалите месеци непрекъснато му отказвахте. Ако пожелаете да я купите, аз лично ще се свържа с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще я вземе някой друг.

Джамил се замисли за миг, после бавно поклати глава.

— По-добре недейте, Омар. Много мило от ваша страна, че помислихте дори за жена, но не ми се иска да правя излишни приготовления. „Нашият приятел“ още не е пристигнал и може би никога няма да дойде. А и не ми се иска да смущавам жените си с нова покупка. И без това са ми сърдити.

Омар Хасан се въздържа от коментар. Само кимна леко в знак на съгласие и се отдръпна настрана. Какво го и да кажеше, то щеше да напомни на Джамил за собствените му неприятности. А владетелят честно се стараеше да не забелязва какво опустошително въздействие оказва върху хората в палата с постоянното си лошо настроение. Разбира се, той виждаше, че робите му треперят от страх, че стражите му се обзалагат помежду си кой ще бъде следващата жертва на атентаторите, че наложниците се оплакват от пренебрежението, а понякога дори и от благоволението му.

Омар знаеше, че Джамил се стреми да запази реда и че се ядосва още повече, когато самият той не може да се овладее. Покушенията траеха вече няколко месеца и владетелят беше на края на търпението си. Избухваше по всеки най-дребен повод и макар че скоро започваше да съжалява за наложените наказания и нареждаше да ги прекратят, в палата се прилагаха мъчения доста по-често, отколкото беше разумно и редно.

Омар въздъхна и последва господаря си в залата за аудиенции. Пръв беше един от слугите на Хамид Шариф, познат на великия везир. Човекът очевидно беше дошъл да предложи на владетеля робинята, за която току-що бяха разговаряли. Но не биваше повторно да занимават Джамил с тази тема, защото той непременно щеше да избухне.