Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Шантел тъкмо угасяше и последната лампа в стаята си, когато вратата се разтвори с трясък.

— Тя обича Маршъл!

Младата жена подскочи уплашено. Беше решила да си легне рано, за да не мисли за него, а той нахлуваше нахално в стаята й и на всичкото отгоре се усмихваше.

Поиска й се да го изгони, но попита:

— Кой?

— Каролайн.

Шантел се вцепени на мястото си.

— Сигурно е добре за нея — промълви невярващо тя.

Без да обръща внимание на тона й, Дерек се приближи и я притисна в обятията си.

— Не разбираш ли, скъпа? Вече можем да се оженим!

— Така си мислиш ти.

— Говоря сериозно, Шантел.

— Аз също — отговори тя и се изтръгна от прегръдката му. Беше побесняла от гняв при това закъсняло предложение. — Чух историята ти, Дерек. Дядо ти иска да се ожениш и на теб ти е все едно за коя — важното е да му доставиш удоволствие. Затова казвам не. Нямам желание да бъда втора избраница, след като първата те е изоставила.

Дерек беше очаквал сълзи на щастие и реакцията й го раздразни неимоверно много.

— Хиляди дяволи, ти никога не си била на второ място и много добре го знаеш! Виновен ли съм, че бях вече сгоден, когато те видях за първи път? Каро е най-добрата ми приятелка и не можех да скъсам с нея, защото щях да я нараня, не разбираш ли!

— Но можа да нараниш мен, нали! Стори ти се напълно нормално да изтръгнеш сърцето от гърдите ми и да го стъпчеш под ботушите си с проклетото си предложение да живея като твоя метреса!

— Да не мислиш, че щях да те обичам по-малко, ако беше приела това място? — изрева в отговор той.

— Какво каза? — попита като замаяна тя.

— Много добре чу думите ми. В никакъв случай не исках да те загубя.

Очите й блеснаха при мисълта, че не го е разбрала добре. Единствената му грижа беше да не се лиши от употребата на тялото й. Как можа да й хрумне идеята за любов — дори за секунда?

— Защо продължаваме този безсмислен спор? Отговорът ми е не. Ако обичаш, излез от стаята ми!

Побеснял от гняв, Дерек се обърна към вратата. Понечи да излезе и спря. Преди я беше оставил отворена — сега я затвори и завъртя ключа. Щом не можеше да се справи с чувствата й, щеше да опита с логиката.

— Трябва ти съпруг, Шантел.

— Върви по дяволите!

— Забрави ли настойника си?

— Какво искаш да кажеш? — попита с присвити очи тя.

— Най-добре ще се отървеш от лапите му, ако се омъжиш. — Това не отговаряше изцяло на истината според преценката на адвоката му, но Шантел нямаше защо да го знае. — Да не смяташ да се криеш от него, докато станеш пълнолетна?

— Защо не? Такива бяха плановете ми, докато една почивка в Барка не промени намеренията ми.

Мразеше я, когато говореше така саркастично.

— Нима няма да ти достави удоволствие да го изхвърлиш от бащината си къща?

— Не, ако заради това трябва да прекарам с теб остатъка от живота си.

Дерек изскърца със зъби.

— Откъде идва този инат, за Бога? Ти ме обичаш, аз те обичам, вече няма пречки за женитбата ни. Нормално би било…

— Много добре, убеди ме.

— Какво?

— Казах, убеди ме. Съгласна съм.

Минаха няколко секунди, преди да разбере, че тя му се усмихва. Тръгна бавно към нея, не вярвайки на очите си.

— Защо прие, защото ти казах, че трябва да се криеш ли?

— Не.

— Или защото ти се иска да си разчистиш сметките с роднините?

— Идеята ти е чудесна, но не е и това.

Шантел се засмя и когато Дерек дори не направи опит да я прегърне, пое инициативата и се хвърли на врата му. Сега той се противеше.

— Почакай малко…

— Тихо — промърмори тя и зарови лице във врата му. — Нима вече забрави колко бързо пламва страстта помежду ни?

— Аха, това било значи! Искаш само моето…

— Глупчо! Искам само твоята любов. Трябваше да ми кажеш, че ме обичаш.

Дерек веднага я сграбчи и я притисна до себе си с все сила.

— Мислех си, че съм ти дал достатъчно доказателства и тази област.

— Говоря за друго!

— Така ли? — подразни я той. — А какво ще кажеш за това? — И впи устни в нейните, докато коленете й омекнаха.

— Няма нищо по-хубаво — прошепна тя, останала без дъх. — Но исках да чуя думи за любов.

— Глупачето ми! Знаех, че ме обичаш. Защо не почувства, че и аз те обичам? Как бих понасял проклетия ти нрав, гнева ти, ревността ти, ако не те обичах?

— Никога не съм ревнувала! — извика възмутено тя.

— Разбира се, че не. — Усмивката му беше топла и нежна. — Наистина ли искаше само да чуеш тези думи, мила? Обещавам ти, че ще ги чуваш толкова често, че накрая ще молиш за милост.